Дънрос спря до зеленото кадифено канапе и въздъхна. Не беше никакъв подслушвач, а тринайсетгодишната му дъщеря Глена, която дълбоко спеше, свита на кълбо като млада кобилка и приличаше на ангел в изпомачканата си официална рокля и с перлената огърлица на майка си.
Пулсът на Бартлет се успокои и той прошепна:
— Господи, за момент… Ей, ама тя е страшно сладка!
— Имаш ли деца?
— Едно момче и две момичета. Брет е на шестнайсет, Джени — на четиринайсет, а Мери е на тринайсет. За съжаление не ги виждам много често. — Бартлет вече дишаше спокойно и тихо продължи: — живеят на Източния бряг. Май не се сещат много за мен. Майка им… ние… разведохме се преди седем години. Тя се омъжи повторно, но… — Бартлет сви рамене, а после погледна към детето. — Като кукла е! Ти си щастливец.
Дънрос се наведе и нежно вдигна детето си. Тя почти не помръдна, само се сгуши доволно в него. Той погледна замислено към американеца. После рече:
— Доведи Кейси тук след десет минути. Ще направя така както искаш — макар и да не го одобрявам — защото искаш да удържиш на обещанието си. — Той се отдалечи със сигурни стъпки и изчезна някъде в източното крило, където бе стаята на Глена.
След кратка пауза Бартлет погледна към портрета на Дърк Струан. Усмивката му бе подигравателна.
— Майната ти — промърмори той с чувството, че Дънрос го бе надхитрил по някакъв начин. — Ех, по дяволите! Твоето момче се справя много добре, старче!
Тръгна към стълбите. Тогава забеляза един неосветен портрет в полускрита от погледа ниша. Спря. С маслени бои бе нарисуван стар едноок капитан на кораб, със сива брада, изгърбен нос и много отблъскващ вид. На лицето му имаше белег, на масата до него лежеше малък меч.
Бартлет хлъцна, когато вида, че платното бе разсечено по двата диагонала и един къс нож бе забит в сърцето на мъжа, приковавайки платното в стената.
Кейси гледаше втренчено ножа и опитваше да скрие шока си. Бе сама в галерията и чакаше притеснена. Отдолу долиташе танцова музика — ритъм енд блус. Лек порив на вятъра раздвижи пердетата и един кичур от косата й. Бръмна комар.
— Това е Тайлър Брок.
Кейси се сепна и се обърна кръгом. Дънрос я наблюдаваше.
— О, не съм те чула да идваш — каза тя.
— Извинявай, не исках да те стряскам.
— Няма нищо.
Тя отново се обърна към картината.
— Питър Марлоу ни разказа за него.
— Той знае много за Хонконг, но не всичко, а и част от информацията му не е съвсем точна. Дори е направо погрешна.
След малко тя каза:
— Това е… малко мелодраматично, нали? Да оставиш ножа по този начин?
— Хег Струан го направи. Заповяда да го оставят така.
— Защо?
— Доставяше й удоволствие. Тя беше тай-пан.
— Не, кажи ми сериозно, защо?
— Говоря сериозно — Дънрос сви рамене. — Ненавиждаше баща си и искаше никой от нас за не забравя това наследство.
Кейси се намръщи, а после посочи един портрет, който висеше на отсрещната стена.
— Това тя ли е?
— Да. Нарисувана е веднага след сватбата й.
Момичето на портрета бе слабо, около 17-годишно, със светлосини очи и руса коса. Бе облечена с къса бална рокля — тесен кръст и напъпили гърди — с богато инкрустирана зелена огърлица около шията.
Те стояха и гледаха известно време картината. Върху малката месингова плочка в долната част на пищната, позлатена рамка не бе изписано никакво име — само годините 1825–1917. Кейси каза:
— Обикновено лице, хубаво, но обикновено. С изключение на устните, които са тънки, присвити в неодобрение и издаващи упорит характер. Художникът е пресъздал чрез тях цялата й сила. Рисувана е от Куанс, нали?
— Не. Не знаем кой я е нарисувал. Предполага се, че това е бил любимият й портрет. В апартамента ми на последния етаж на „Струан“ има неин портрет, нарисуван от Куанс горе-долу по същото време. Много е различен и същевременно много подобен на този.