„Да — помисли си радостно Кейси, — но ако докрай бях следвала съветите на Сюзан за това как трябва да действа една жена в този мъжки свят, Йан, може би нямаше да изрече тази формула за достойнството! Но не се заблуждавай, Йан Дънрос. Тази сделка е моята сделка и за нея аз съм тай-пан на «Пар-Кон».“
Кейси бе обзета от странно вълнение при тази мисъл. Никога досега не бе давала определение на положението си в „Пар-Кон“. „Да — помисли си с голямо задоволство, — точно това съм аз.“
Тя погледна критично към момичето от портрета и забеляза, че много бе сбъркала и че момичето бе всъщност много необикновено. Не е ли била тя още тогава нероденият тай-пан?
— Много си великодушна — прекъсна мислите й Дънрос.
— Не — отвърна тя веднага, подготвена. Погледна го и си помисли „Ако искаш да знаеш истината, тай-пан, никога не съм великодушна. Сега съм въздържана, мила и нежна, само защото това те кара да се чувстваш господар на положението.“ Но тя не му каза нито дума от всичко това. Само сведе очи и промърмори с премерена мекота: — Великодушният си ти.
Той хвана ръката й, наведе се и я целуна със старомодна галантност.
Тя се изненада и направи опит да го прикрие. Случваше й се за първи път. Въпреки твърдостта си бе трогната.
— Сирануш — каза той с насмешлива сериозност, — ако някой ден имаш нужда от защитник, повикай ме. — След това изведнъж се захили. — Сигурно ще забъркам голяма каша, но това няма значение.
Тя се разсмя и цялото й напрежение изчезна. Харесваше го. Много.
— Дадено.
Той небрежно обви ръка около кръста й и нежно я поведе към стълбите. Усещането от допира бе много приятно. „Но това не е детска игра. Бъди предпазлива“ — помисли си тя.
17
Чу се нисък на спирачки и Ролс-Ройсът на Филип Чен се закова на алеята пред къщата му. Задната врата се отвори и той слезе почервенял от гняв, а след него нервно се измъкна и Дайан. Нощта бе тъмна, а далеч долу се блещукаха светлините на големия град и хълмовете около него.
— Залости портата, а след това и ти влизай вътре — изръмжа той на също толкова нервния шофьор и с бързи крачки се отправи към вратата.
— Побързай, Дайан — каза той с раздразнение докато пъхаше ключа в ключалката.
— Филип, какво по дяволите ти става? Защо не ми кажеш? Защо…
— Млъквай! — изкрещя озъбено и тя шокирана замръзна на мястото си. — Просто млъкни и нрави каквото ти казвам! — той рязко отвори вратата. — Извикай прислугата!
— Но Филип…
— А Сун! А Так!
Двете разрошени, сънени ама излязоха на бегом от кухнята и го изгледаха глупаво, уплашени от страшния му гняв.
— Да, господарю? Да, господарке? — казаха те в хор на кантонезки. — Какво, за Бога, е стана…
— Дръжте си езиците зад зъбите! — изрева Филип Чен. Вече и вратът му беше зачервен, а лицето му още повече. — Влизайте в тази стая и стойте там докато не ви кажа да излезете! — той отвори вратата. Това бе трапезарията, чиито прозорци гледаха на север към пътя. — Всички ще останете там докато не ви кажа да излезете и ако някой мръдне или погледне през прозорците, преди да съм се върнал ще… ще наредя да му завържат тежести на краката и да го хвърлят в морето!
Двете ама започнаха да нареждат плачливо, но всички припряно се подчиниха на заповедите му и той затръшна вратата след тях.
— Престанете веднага! — изкрещя Дайан Чен на двете ама, а след това силно ощипа едната по бузата. Това сложи край на стенанията на възрастната жена и тя изпъшка, а очите й зашариха из стаята.