Паул Чой се усмихна на себе си. Само ако знаеха американците — от тай-пан до най-ниското стъпало — англичани, иранци, немци, руснаци, всички раси и народности, ако наистина знаеха, какво мисли за тях и последният въшлив хамалин, ще получат кръвоизлив. Казваше си го милиони пъти. Не всички раси в Китай презират чужденците. Разбира се, не сме прави, казваше си той. Чужденците са човешки същества и някои дори са цивилизовани — по техен си начин — и много по-напред в техническо отношение. Но ние сме над тях.
— Защо се усмихвате? — попита Горнт, провирайки се под въжетата и избягвайки разпръснатите боклуци по палубата.
— Мислех си колко е странен животът. Миналия месец по това време карах сърф в Малибу, Калифорния. Боже, Абърдийн е доста различно нещо, нали?
— Имаш предвид миризмите?
— Разбира се.
— Така е.
— Не е по-добре и при прилив. Изглежда никой, освен мен не ги усеща.
— Кога за последен път сте били тук?
— Преди две години, само за десет дни, по повод получаване В. А. степен по икономика, но изглежда няма да свикна. — Чой се засмя. — Нова Англия, нали?
— Къде се учихте?
— Най-напред в Сиатъл. После в „Юнивърсити ъф Уошингтън“. След това получих стенен в „Харвард бизнес скул“.
Горнт спря.
— Харвард?
— Разбира се. Подпомогнат бях със стипендия.
— Това е много хубаво. Кога се дипломирахте?
— Миналата година през юни. Беше като излизане от затвор! Наистина здраво те притискат, за да си на ниво. Две години, като в ад! Като завърших отидох с приятел в Калифорния, работехме всякаква черна работа, за да изкараме пари за сърф и за да се позабавляваме след толкова учене. След това… — Чой се усмихна… — преди два месеца чичо Уу се свърза с мен и каза, че е време да започна работа и ето ме тук! Нали той плащаше образованието ми. Родителите ми умряха преди много години.
— Най-силният студент ли беше в Харвард?
— Трети.
— Това е много добре.
— Благодаря. Вече сме близко, последното корабче е нашето.
Те вървяха по несигурната пътека. Преминавайки от един плаващ дом на друг Горнт подозрително гледаше мълчаливите обитатели на лодките. Семействата дремеха или приготвяха ядене или вечеряха или играеха ма-джонг, някои кърпеха мрежите си, деца ловяха риба с въдици.
— Доста е хлъзгаво, мистър Горнт. — Той скочи върху, лепкавата палуба. — Успяхме! Дом, роден дом! — Разроши косата на съненото момченце, което ги очакваше и му каза на хакло, който Горнт не разбираше: — не заспивай, малко братче, защото дяволите ще ни надхитрят.
— Няма да засия — отговори с тънък глас момченцето, гледайки подозрително чужденеца.
Паул Чой поведе Горнт надолу. Старото корабче миришеше на смола и тиково дърво, риба, морска вода и на хиляди бури. Тясна пътека ги отведе в голяма кабина. В откритото огнище горяха въглища, на неугледна тухлена камина къкреше чай. Пушекът от огнището се виеше нагоре, излизайки през тръбата, минаваща през грубо изрязан отвор в палубата. Имаше няколко груби дървени стола, маси и монтирани едно над друго легла.
Фор Фингър Уу беше сам. Усмихвайки се, посочи един от столовете на гостенина.
— Радвам се да те видя — каза той на несигурен, трудноразбираем, английски. — Уиски?
— Благодаря — отвърна Горнт. — И аз се радвам, че те виждам.
Паул Чой наля уиски в две получисти чаши.
— Искате ли вода, мистър Горнт? — попита той.
— Чисто и не много, моля.
— Разбира се.
Уу взе своята чаша и отново каза:
— Радвам се да те видя.
— Да. Наздраве!
Те гледаха как Горнт пие уискито.
— Хубаво уиски — каза той. — Много хубаво.
Уу грейна в усмивка и посочи Паул.
— Той син на сестра.
— Да.
— Хубаво училище — Голдън Маунтън.
— Да. Да, каза ми. Сигурно си много горд.
— Какво?
Паул му преведе.
— Благодаря. Той говори добре, нали?
— Да. — Горнт се усмихна. — Много добре.
— А, добре. Цигара?
— Благодаря.
Горнт взе цигара. След това и Уу взе една. Паул им поднесе огънче. Отново мълчание.