— Ще се върна преди разсъмване, Фор Гранд-сан — каза той.
— Да, дядо.
— Да чакаш и да не заспиваш!
— Да, дядо.
Той леко потупа момчето и тръгна по пътеката от талпи, спря на третото корабче.
— Гудуедър Пуун? — извика.
— Да… да? — обади се сънен глас. Старецът се беше свил върху стар чувал и дремеше.
— Събери всички капитани. Ще се върна след два часа.
Пуун се ококори от изненадата.
— Ще отплуваме ли? — моментално попита той.
— Не. Ще се върна след два часа. Събери капитаните!
Уу продължи нататък и се качи в личната си фери сампан. Взря се напрегнато към брега. Паул Чой стоеше до големия му черен Ролс с щастлив регистрационен номер — 8, купен за 150 000 ХК долара при държавна разпродажба. Униформеният шофьор и телохранителят стояха почтително до сина му. Както винаги изпита задоволство при вида на голямата си скъпа кола. Разбира се, не беше единственият обитател от морските селца, притежател на Ролс. Но неговият беше най-новият модел. Номерът му осем — baat, беше щастливо число, защото се римуваше с taat, което означаваше „процъфтяващо развитие“.
Почувства смяна на посоката на вятъра и възбудата му нарасна. Това беше тежък ден, но утре ще е по-лошо.
Дали тази мърша Джон Чен е избягал в Голдън кънтри или наистина е отвлечен за откуп? 100 000 награда за Джон Чен са добре инвестирани пари. Бих платил дванадесет пъти по толкова за Джон Чен и за шибаната му монета. Благодаря на всички богове, че поставих шпионин в дома на „Хаус ъф Чен“.
Той посочи към брега.
— Побързай, стари човече, подкани сърдито лодкаря. — Имам много работа да върша до разсъмване.
18
Денят беше задушен и топъл, въздухът влажен, а небето покрито с набъбващи облаци. Още с отварянето на абърдийнския клон на банката „Хо-Пак“ започна навалицата. Хора, шум, миризма на пот вътре и пред малката сграда.
— Нямам повече пари, уважаеми Санг — тихо каза изплашената касиерка, пот бе избила по гърба на чистата й спретната униформена престилка.
— Колко са ти необходими?
— 7 457 за клиента Ток-синг, но сигурно има най-малко още петдесет души чакащи.
— Отивай на гишето — отговори, също толкова изнервено менажерът на банката. — Протакай плащането. Преструвай се, че проверяваш сметката. От главния офис казаха, че преди час са изпратили нова пратка… може би трафикът е натоварен… всеки момент ще пристигнат пари. Бързо отивай на гишето, мис Панг. Той затвори вратата след нея и започна пак да върти телефона. — Уважаемият Ричард Куанг, моля. Побързайте…
След отварянето точно в десет часа, около петстотин души изтеглиха целите си спестявания, благославяйки техния джос.
Тези с наети сейфове един по един, придружавани от чиновник на банката, слизаха долу в трезора. След това треперещите им ръце сграбчваха осигуровки, банкноти, кюлчета злато или бижута и всички секретни неща, напъхваха ги в куфар или книжен илик — или в издутите си джобове, напълнени вече с изтеглените преди това банкноти. После внезапно изплашени, че имат цялото си богатство — открито и уязвимо, отстъпваха мястото си на следващия в опашката, също толкова изнервен и екзалтиран.
Опашката започна да се трупа още на разсъмване. Хората на Фор Фингър Уу бяха заели първите тридесет места. Новината обиколи пристанището и всички, които имаха някакъв влог се струпаха. До десет часа, изнервеното, нетърпеливо множество беше склонно към бунт. Но движещите се напред-назад неколцина униформени полицаи, мълчаливи и бдителни успокоиха хората. На обяд пристигнаха два закрити полицейски фургона и паркираха в една от близките улици. Беше взвод, минал през специална подготовка за потушаване на бунт. Придружаваха ги офицери европейци.
По-голямата част от навалицата беше от обикновени рибари и местни жители, хакло и кантонци. Вероятно само един на десет души — роден в Хонконг. Останалите бяха неотдавнашни емигранти от Народна Република Китай, Централното Кралство, както наричаха родината си. Те прииждаха в Хонконг, търсейки убежище от комунизма, бягайки от националисти или принудени от глад и бедност, както правеха и прадедите им повече от век. Деветдесет и осем на сто жители в Хонконг бяха китайци и тази пропорция не се променяше.