— Отлично. Сега с Божия благословия, дай да решим, как и кога да отвлечем самия него?
19
Сър Дънстън Бар беше въведен в офиса на Ричард Куанг с подобаващо внимание. Главният офис на „Хо-Пак“ беше малък и непретенциозен, намираше се в центъра, недалеч от „Хаус стрийт“. Място по-скоро за работа, а не за показ. В повечето случаи двама-трима души работеха в един офис, движейки два-три различни бизнеса, използвайки един и същи телефон и една и съща секретарка. Защо не, би казал един умен човек? Така се печели.
Ричард Куанг не споделяше с никого офиса си. Той знаеше, че това се харесва на белите му клиенти — а малкото, които имаше бяха много важни за него и за банката. Като възможното и толкова важното му избиране за член на „Търф клъб“ с право на гласуване или в „Хонконг голф клъб“, „Крикет клъб“ или някои от другите по-малки, но престижни клубове, които строго се контролираха от английски тай-пан и където се събираха големите бизнесмени.
— Хелоу, Дънстън — поздрави любезно гостенина си Куанг. — Как си?
— Чудесно. А ти?
— Много добре. Сутринта ходих на хиподрума, гледах тренировката на коня ми.
— Да. И аз ходих там.
— О, не те видях!
— Само за две-три минути. Моят кон имаше температура, вероятно ще се наложи да го задраскаме от състезанието в събота. Но видях твоята Бътърскот Лес, тя летеше по трека тази сутрин.
— Почти счупи рекорда на трек. Определено ще се опитаме да го направим в събота.
Бар се засмя:
— Непременно ще ти се обадя малко преди състезанието и тогава ще ме посветиш в тайната си информация! Не можеш да имаш доверие на треньор или жокей, нали? Независимо дали е твой или мой!
Поговориха за несъществени неща, а след това Бар мина по същество.
Ричард Куанг се опита да прикрие шока си.
— Да закрия всички сметки на корпорацията?
— Да, стари приятелю. Днес. Съжалявам, такова е решението на съвета на директорите, докато не отмине надвисналата над главата ти буря.
— Но ти не можеш сериозно да мислиш, че имаме затруднения в банката? — засмя се Ричард Куанг. — Не си ли прочел статията на Хейпли в „Гардиън“… Злобни лъжи на конкуренцията — някои банкери и тай-панове.
— Да, прочетох това. Бих казал, че е една от неговите безсмислици. Абсурд? Злословене? Защо някой ще вземе да злослови? Говорих тази сутрин с Хавъргил и Саутърби и те казаха, че този път Хейпли трябва много да внимава, защото ако подозира тях — ще го съдят за клевета. Този човек заслужава бой с камшик! Както й да е… сега искам да получа изплатим чек — съжалявам, но това е искането на Съвета.
— Да, да разбира се. — Ричард запази усмивката на лицето си, независимо от това, колко омразен в този момент му беше грамадният, червендалест англичанин. Ясно му беше, че Бар използва Съвета само, за да подпечата собствените си решения. — Нямаме проблеми, ние сме билион доларова банка. Колкото до клона в Абърдийн, това е работа на подозрителните и суеверни местни жители.
— Да, знам. — Бар го наблюдаваше. — Чух, че си имал проблем в клона на Монкок, също и в Цим Ша Цуи… в Ша Тцуи, Новите територии. Господ да ти е на помощ… и в Лан Тао също. — Лан Тао беше остров на шест мили източно от Хонконг, най-големият в архипелага от триста острова, влизащи в границите на колонията. Беше почти безлюден, поради недостига на вода.
— Няколко клиенти изтеглиха влоговете си — каза Ричард Куанг иронично. — Нямаме проблеми там.
Всъщност имаха проблеми. Той го знаеше и се страхуваше, че и на другите им е ясно. Започна се с Абърдийн. След това, през деня звъняха разтревожено и менажери от други клонове. Банката имаше осемнадесет клона, пръснати из колонията. В четири от тях тегленията силно нараснаха. В ранния предобед, оживена опашка се бе оформила и в Монкок. Всички искаха целите си влогове. Макар, че случилото се в Монкок не прие застрашителните размери на Абърдийн, недоверието към банката растеше. Ричард Куанг можеше да си обясни реакцията на хората по крайбрежните села, като отзвук от новината за това, че Фоу Фингър Уу и неговите хора масово си бяха изтеглили влоговете. Но тогава, каква бе причината за опашките в Монкок? Защо там? А защо в Лан Тая? Ами в Цим Ша Цуи — най-печелившият му клон, който съперничеше с оживлението си на „Голдън фери терминал“, където дневно минаваха 150 000 души, пътуващи за и от Хонконг?