— Мултипъл… това е опасно, нали?
— Да. Да, опасно е. Явно е болест, която засяга нервната система и още не могат да я лекуват. Не знаят нищо за болестта, къде и как се появява… нищо.
— Ще ангажираме друг специалист. Не, по-добре да отидеш с Пен в Англия. Там има специалисти. Трябва да има начин за лекуване, Кейти, сигурно има.
— Няма скъпи, но Англия е хубава идея. Аз съм… Доктор Тулей каза, че иска да ме изпрати за консултация на „Харлей стрийт“. Много ще се радвам, ако Пен дойде с мен. Заболяването не е в напреднал стадий и няма място за голямо безпокойство, ако съм внимателна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако се грижа за себе си, взимам лекарствата, спя следобед и не се преуморявам. Ще мога да се грижа за Ендрю, за децата и дома и да играя по малко тенис и голф. Виждаш ли, те могат да задържат развитието на болестта, но не могат да възстановят уврежданията, които е нанесла. Той каза, че ако не се грижа за себе си и не почивам — най-важно е да почивам, процесът ще започне отново да се изостря. Да. Разбираш ли, скъпи?
Той я гледаше втренчено, скривайки мъката си. Болеше го сърцето, а имаше толкова планове за нея. „О, Боже, горката Кейти!“
— Да. Добре, да благодарим на Бога, че можеш да почиваш, колкото си искаш, — каза той, опитвайки се да изглежда спокоен. — Имаш ли нещо против, аз да говоря с доктор Тулей?
— Нямам нищо против, Йан. Недей да се безпокоиш толкова! Той каза, че ако се грижа за себе си, всичко ще е наред и аз го уверих, че по този въпрос няма да има проблеми. — Кейти беше изненадана, че тихият й глас и спокойно отпуснатите върху коленете ръце не издаваха ужаса, който вътрешно я измъчваше. Имаше чувството, че усеща просмукването на микробите или вирусите в кръвта си. Струваше й се, че се хранят за сметка на нервната й тъкан, малко по малко, секунда след секунда, час след час. Щяха да оставят първо пръстите на ръцете и краката й безчувствени, след това китките и коленете, после… Боже Всемогъщи, какво след това…
Тя извади кърпичка от чантата си и внимателно попи избилата на челото й пот.
— Толкова е влажно днес, нали?
— Да. Кейти, защо стана така неочаквано?
— Виж, не е неочаквано. Те просто не бяха установили диагнозата, затова бяха всичките тестове.
Беше започнало като лека замаяност и главоболие преди шест месеца. Забеляза го при игра на голф. Като стоеше изправена, опитвайки се да пази равновесие, очите й се замъгляваха и не можеше да фокусира топката. Тя като че се разделяше на две, три и отново на две. Ендрю се бе изсмял и бе я посъветвал да отиде на очен лекар. Но въпросът не бе до очила, нито до по-силни лекарства. Тогава добрият стар доктор Тулей, техният домашен лекар, я изпрати в „Матилда хоспитъл“ на изследване. Последвалите тестове я потвърдиха. Боже, вчера ли стана това. Вчера ли ме обрекоха на инвалидна количка? Да завърша живота си като безпомощно същество.
— Каза ли на Ендрю?
— Не, скъпи — отвърна тя, връщайки се към действителността. — Все още не съм. Не мога. Поне засега не. Горкият Ендрю, толкова лесно се паникьосва. Тази вечер ще му кажа. Не можех да говоря за това, преди да съм го споделила с теб. Ти първи трябваше да го научиш. Ние винаги казваме първо на теб, нали така правехме? Лечи, Скоти и аз.
Тя си спомни времето, когато бяха млади, за щастливите дни в Хонконг и в Аир, в тяхната къща на хълма сред ароматен пирен и с изглед към морето. Спомни си коледните и летните ваканции, Йан, Лечи — най-големият брат, Скот — нейният брат-близнак. Всички, освен Йан трепереха от баща си и затова той беше техен защитник и парламентьор, готов да поеме вместо тях наказанията — без вечеря, да пише по петстотин пъти, че няма с никого да спори, че детето трябва да се вижда, но не и да се чува. Само него наказваха с бой и той никога не се оплакваше. Ох горките Лечи и Скоти…
— О, Йан — каза тя с пълни със сълзи очи, — съжалявам. — Усети как ръцете му я обгърнаха, почувства се най-после на сигурно място и кошмарът някак избледня. Знаеше обаче, че ужасът никога няма да я напусне. Никога! Нито пък можеше някога да върне братята или любимия си. — Няма нищо, Йан — успокои го тя през сълзи. — Не плача за себе си. Просто се върнах у дома в Аир, когато бяхме малки, мислех си за Лечи, Скоти и за моя Джони. Стана ми много, много мъчно за тях…
Пръв умря Лечи. Изчезна безследно през 1940 във Франция. Никой не знаеше как точно се е случило. В един момент е бил край пътя, а в следващия — никаква следа от него, само острия мирис над малкото каменно мостче по пътя към Данкрит от преградния огън на нацистите. През всичките години на войната бяха живели с надеждата, че Лечи е в някой поносим военнопленнически лагер. След края на войната се проточиха месеци на мъчително издирване, без да успеят да открият нито следа, нито свидетел, нито дори малка вест за него. Първо семейството, а след доста време и бащата — оставиха най-после духът на Лечи в покой.