Скот беше на шестнадесет през ’39-та и го изпратиха на безопасно място в Канада, да завърши училище. На осемнадесет, вече пилот той, без да се вслуша в молбите на баща си, се записа в Канадските военновъздушни сили. Искаше сам да отмъсти за Лечи. Много скоро бе повишен и пренасочен в ескадрила бомбардировачи. На 14 февруари 1945 година на път за базата, след прочутите бомбардировки над Дрезден, въпреки че помощник-пилотът бе успял да приземи повредения самолет, Скоти бил вече мъртъв.
Кейти присъства на погребението, също и Йан — в униформа, завърнал се в отпуск от Чункинг, където служейки във военновъздушните сили на Чанг Кай-шек, самолетът му бил нападнат и свален. Тя плака на рамото на Йан. Плака за Лечи, за Скоти и за любимия си Джони. Вече беше вдовица. Лейтенант Джон Селкрик, още един от неуловимите ястреби в небето, беше улучен от вражески изтребител и като факел приземен, а прахта му разпиляна още преди да стигне земята.
Нямаше погребение за Джони, нямаше какво да погребат.
— Каква безсмислена загуба, нали Йан! Всичките! И за какво?
— Не знам, скъпа моя малка Кейти — отговори й той. — Не знам, нито пък мога да разбера защо аз оцелях — а те не.
— Слава Богу, че поне ти остана! — тя го прегърна нежно, опитвайки се да се съвземе. Успя да скъта мъката обратно в сърцето си. Избърса сълзите си, извади малко огледалце и се огледа. — Господи, как изглеждам! Извини ме, моля те. — Банята му беше в съседство с кабинета и тя отиде да оправи грима си. Когато се върна, той продължаваше да гледа през прозореца.
— Ендрю не е в офиса сега, но щом се върне ще му кажа.
— Не, моля те. Това е мое задължение. Така ще е по-честно. — Тя повдигна глава и му се усмихна. — Обичам те, Йан.
— И аз те обичам, Кейти.
21
Върху бюрото на Роджър Крос беше картонената кутия, която Бившите вълци бяха изпратили на Филип Чен. До нея лежеше писмото за откуп, пръстен, шофьорска книжка, химикалка, дори и разкъсаните, измачкани парчета вестник, в които бе обвита кутията. Там бяха оръфаната черга и малкото найлоново пликче, само съдържанието липсваше.
Всичко бе номерирано. Роджър Крос беше сам в стаята и оглеждаше предметите.
До телефона, на бюрото му бе и докладът на Алън Медфърд Грант. В кабинета цареше тишина. Малките прозорци гледаха към Уанчай и онази част от пристанището, която беше откъм „Глесинг пойнт“.
Телефонът иззвъня.
— Да моля?
— Търсят ви — мистър Роузмънт от ЦРУ и мистър Ланган от ФБР, сър.
— Да — каза Роджър Крос и затвори телефона. Отключи най-горното чекмедже на бюрото си, внимателно постави папката на А. М. Г. върху разкодирания телекс и отново заключи. В средното чекмедже имаше записващо устройство. Натисна един бутон. Лентата се завъртя безшумно. Друго копче безшумно освобождаваше допълнителен секрет за заключване на вратата. Стана и отиде да отвори.
— Здравейте. Влезте, моля — любезно ги покани той. Затвори вратата и незабелязано натисна кончето за секрета. — Сядайте. Ще пиете ли чай?
— Не, благодаря.
— Какво мога да направя за вас?
И двамата носеха големи, служебни пликове. Роузмънт отвори своя и извади разделена по средата купчина качествени фотоси с размери осем на десет.
— Заповядай — подаде му той горната част.
Бяха снимки на Ворански — тичащ по кея, качващ се и слизащ от таксита, по улиците на Каулуун, говорещ по телефона и с неговите наемни, китайски убийци. Една от снимките показваше ясно двама от тях, излизащи от телефонна кабина, зад гърба им се виждаше свит в ъгъла труп.
Благодарение на изключителното си самообладание, Крос успя да скрие изумлението си и заслепяващата го ярост.
— Добре направено — каза той, оставяйки снимките върху бюрото си, без да забравя останалите в ръцете на Роузмънт.
— И какво?
Роузмънт и Ед Ланган се намръщиха.
— Нали и ти го следеше?
— Да. Разбира се, — изкусно излъга Крос. — Скъпи приятелю, това е Хонконг. Много би ми се искало да ни оставиш да си вършим работата, без да се бъркаш.