— Как мислите да го заловите? — попита Дънрос.
— А ти как ще хванеш внедрения в „Струан“?
— Нямам представа. — „Дали агентът на «Севрин» е същият, който издаде тайните ни на Бартлет?“ — питаше се тревожно Дънрос. — Ако е от висшия ешелон, сигурно е един от седемте — недопустимо!
— Ето, разбра го — каза Крос. — Мислиш, че е изключено да са те, но един от тях всъщност е шпионин. Ако хванем единият, вероятно ще можем да го накараме да издаде останалите, ако знае кои са. — Другите двама почувстваха хладина от спокойната злоба в гласа му. — Но, за да се доберем до един, някой трябва да направи случайна грешка или да имаме късмет.
Губернаторът се замисли за момент.
— Йан ме увери, че в предишните рапорти няма нищо, което да навежда на мисълта кой би могъл да е — или да загатва по някакъв начин. Така че, другите рапорти няма незабавно да ви помогнат.
— Биха могли, в друго отношение, сър.
— Зная. — Думите бяха произнесени тихо, но значеха, „Затваряй си устата, сядай и чакай докато свърша“. Сър Джефри помълча за известно време. — Значи проблемът е да се помоли Йан за съдействие. Повтарям, съгласен съм, че неговите опасения са справедливи. — Лицето му се стегна. — Филби и Маклийн ни дадоха добър урок. Трябва да призная, че всеки път, когато се обаждам в Лондон се чудя дали не говоря с някой проклет предател. — Добре, стига за това. Йан, бъди любезен и кажи на Роджър при какви обстоятелства ще му предадеш копията на А. М. Г.
— Ще ги предам, лично, на началника или заместник-началника на МИ–6 или МИ–5, при условие, че имам писмената гаранция на Негово Превъзходителство, че човекът, на когото ги предавам, е този, който претендира, че е.
— Министърът съгласи ли се на това, сър?
— Ако ти си съгласен, Роджър? — отново гласът на губернатора бе спокоен, но се подразбираше, че е по-добре да бъде съгласен.
— Да, сър. — Роджър Крос погледна Дънрос. — По-добре ще бъде аз да съхранявам папките дотогава. Можеш да ми ги предадеш в запечатан с восък плик…
Дънрос поклати отрицателно глава.
— Те ще бъдат в безопасност, докато ги предам.
— Не. Щом ние знаем и други ще разберат. Не са с чисти ръце, като нас. Трябва да знаем къде са и да ги охраняваме непрекъснато.
Сър Джефри кимна.
— В това има резон, Йан.
Дънрос помисли за момент.
— Много добре. Поставил съм ги в трезора на банка „Виктория“. — Вратът на Крос порозовя, когато Дънрос извади ключове и ги постави на бюрото. Номерата бяха добре заличени. — Има около хиляда сейфа. Само аз зная номера. Това е единственият ключ. Ако искате да го задържите, сър Джефри. Тогава… добре, това е най-доброто, което мога да предложа, за да избегнем риска.
— Роджър?
— Да, сър, ако сте съгласни.
— Там наистина са на сигурно място. Разбира се не може да се разбият всички сейфове. Добре, значи всичко е разрешено. Йан, заповедта за арестуване е анулирана. Обещаваш да ги предадеш на Съндърс в момента, когато той пристигне? — Отново очите му станаха пронизващи. — Минах през толкова много неприятности около тези папки.
— Да, сър.
— Добре. Значи всичко е решено. Роджър, няма ли нищо ново за горкия Джон Чен?
— Не, сър, опитваме всичко.
— Отвратително нещо. Йан, какво става с „Хо-Пак“? Наистина ли е в, опасност?
— Да, сър.
— Ще се разорят ли?
— Не зная. Изглежда.
— Проклятие! Това изобщо не ми харесва. Много лошо за нашия имидж. А сделката с „Пар-Кон“?
— Изглежда добре. Надявам се да имам благоприятен доклад за вас следващата седмица, сър.
— Отлично. Тук можем да използваме някои големи американски фирми. — Той се усмихна. — Разбрах, че момичето било зашеметяващо! Впрочем, Парламентарната търговска делегация трябва да пристигне утре от Пекин. Ще се погрижа за развлеченията, ще уредя прием в четвъртък — ти, разбира се, също ще дойдеш.
— Да, сър. Вечерята само за мъже ли ще бъде?
— Да, идеята е добра.
— Аз ще ги поканя на конните състезания в събота — ще може да се използва и ложата на банката.
— Добре. Благодаря, Йан. Роджър, можеш ли да ми отделиш малко време.
Дънрос се изправи, ръкува се с губернатора и си тръгна. Независимо, че бе пристигнал с полицейската кола на Крос, неговият Ролс чакаше навън. Брайън Куок го пресрещна.