— Не, само ми изготви подробен доклад, каква програма е имал сенаторът. — Програма беше друга кодова дума, която означеше да снабди Министерството на колониите с детайлна информация. — Когато имаш време.
— Ще бъде на бюрото ви в петък.
— Благодаря, Джефри. Ще поговорим утре по обикновеното време.
Губернаторът затвори замислен телефона. Техният разговор щеше да бъде разбъркан по електронен път, а в двата края отново ясен. Независимо от тази предпазна мярка, те внимаваха. Знаеха, че врагът използваше най-модерните и най-съвършени съвременни съоръжения. За абсолютно секретните разговори и срещи, той отиваше в постоянно охранявана, железобетонна, наподобяваща килия стая в сутерена, която периодично се проверяваше от експерти по сигурността.
Проклети неприятности. Проклети неприятности, всичките тези шпагаджийски истории! Роджър? Невъзможно? А нали имахме Филби.
24
Капитан Григорий Суслов весело махна на полицаите пред входа на корабостроителницата в Каулуун, след него се движеха двама цивилни детективи. Беше облечен в добре ушит цивилен костюм и стоеше до тротоара, наблюдавайки трафика, после спря минаващо такси. Таксито тръгна, а след него малък сив Ягуар със сержант Лий и още един цивилен агент на волана, предпазливо го последваха.
Таксито караше по продължение на „Чатъм роуд“, включвайки се в както обикновено натоварения поток от коли в посока юг, покрай железопътната линия, след това зави на запад и продължи по „Солсбъри роуд“ към най-южната част на Каулуун. Минавайки железопътния терминал, близо до „Голдън фери терминал“, таксито спря. Суслов плати на шофьора и се затича нагоре по стъпалата на „Виктория енд Албърт“. Сержант Лий го последва, докато другият детектив паркираше полицейския Ягуар.
Суслов вървеше с леки стъпки. Спря за момент в огромното препълнено фоайе с висок, украсен с прекрасни орнаменти таван и старомодни електрически вентилатори, оглеждайки се за свободна маса. Беше оживено, чуваше се звън на лед в чашите за коктейли и шумни разговори. Повечето бяха европейци. Няколко китайски двойки. Суслов обходи с поглед хората по масите, високо си поръча двойна водка и започна да чете вестник. След малко до него застана момиче.
— Хелоу — поздрави тя.
— Джини, дарагая! — отговори широко усмихнат на поздрава, прегърна момичето и го повдигна от земята. Това неприятно шокира всички жени наоколо и предизвика завист в мъжете. — Толкова време мина, галубчик.
— Айейа! — възкликна тя, поклащайки глава. — Ти закъснява. Защо караш ме чака? Лейди не трябва чака във „Виктория“ сама.
— Права си, галубчик! — Суслов извади тънък пакет и го подаде на момичето с широка усмивка. — Ето, чак от Владивосток!
— Ох! Благодаря.
Джини Фу, беше двадесет и осем годишна и повечето вечери работеше в „Хепи дринкс бар“, намиращ се в малка уличка след Монкок. Някои вечери отиваше в „Гуд лак балруум“. През повечето дни заместваше приятелки на малки щандове в големи магазини, докато те бяха с клиенти. Имаше бели зъби, черни очи с бадемова форма, черна коса и златиста кожа, яркият й костюм беше с цепки от двете страни на бедрата. Тя разгледа пакета.
— О благодаря, Григорий, много благодаря!
Постави пакета в голямата си чанта и му се усмихна радостно. Келнерът, който идваше с водката на Суслов, я изгледа с открито пренебрежение, което всички китайци хранеха към младите жени, общуващи с бели мъже. Смятаха ги за трета класа проститутки. Той остави водката долу и високомерно се взря в нея.
— Проклети да са всичките ти помиярски прадеди — изсъска тя на уличен кантонезки. — Мъжът ми е полицай и ако му кажа само една дума ще ти смаже жалките ташаци още тази вечер.
Келнерът побледня.
— Горещ чай! Донеси ми шибания си чай и само посмей да плюеш в него, ще накарам мъжа си да ти завре сламка в оная работа!
Келнерът бързо се отдалечи.
— Какво му каза? — попита Суслов, който знаеше само няколко думи кантонезки, за разлика от английския, който говореше доста добре.
Джини Фу му се усмихна сладко.
— Помолих да ми сервира чай.
Знаеше, че сега китаецът непременно ще плюе в чашата или по-вероятно ще накара някой колега да го направи. Нямаше да пие от чая и така той щеше да изгуби още повече престиж. Мръсен кучешки кокал!
— Следващия път не иска среща тук, много гадни хора — каза тя с достойнство, оглеждайки се наоколо, след това сбърчи носа си по посока на група англичанки на средна възраст, които я гледаха втренчено. — Много воня на тела — добави високо, отметна отново косите си и сподавено се изсмя, забелязвайки как те се изчервиха и погледнаха настрани. — Този подарък, Григорий — благодаря много!