Едно време беше фермер; най-големия син на земевладелци в северната провинция на Шантунг в плодородната, местеща се делта на Йелоу ривър, където от векове отглеждаха плодове, зърно, соя, фъстъци, тютюн и всякакъв вид зеленчуци.
„Ах, нашите чудни поляни — помисли щастливо той, изкачвайки стълбата, забравил разтуптяното си сърце — нашите прекрасни ниви, богати с посеви. Толкова красиви! Но после започна лошото, преди тридесет години. Дяволите от Източното море дойдоха с пушки и танкове и ограбиха земята ни. Така се наложи да бягаме от глада — аз, младата ми жена и двамата ми синове, дойдохме по тези места, за да живеем между чужди хора — варварите от юг и чуждоземните дяволи. През целия път вървяхме пеша. Оцеляхме. Почти през цялото време носех синовете си, имаме и две дъщери и всички те ядат ориз по веднъж на ден. Тази година ще бъде щастлива за мен. Да. Ще спечеля куинелата и един ден ще се върнем у дома в нашето село, ще си вземем обратно земята и ще я засеем. Председателят Мао ще ни посрещне, като добре дошли и ще ни позволи да си вземем земята. Ще заживеем щастливо, ще бъдем богати и щастливи…“
Когато излезе от сградата, навън бе вече тъмно, застана до камиона. Други ръце повдигнаха чувала и провериха и препровериха номерата. Имаше още два камиона в страничната уличка. Единият беше натоварен и до него чакаше охрана. Нощта беше топла.
Старецът се обърна, за да поеме обратно към трезора. В този момент видя да приближават трима европейци, двама мъже и една жена. Те застанаха близко до камиона и се загледаха в него. Той зяпна от учудване.
— Дю не ло мо! Погледнете блудницата — чудовище със сламена коса — каза той, без да се обръща към някого специално.
— Да не повярваш! — обади се друг.
— Да.
— Отвратително се обличат на публично място техните проститутки, нали? — каза съсухреният старец възмутено. — Парадира със слабините си, облякла се в толкова тесни панталони. Вижда се всяка гънка на долната й уста.
— Басирам се, че можеш да си пъхнеш юмрука и цялата ръка вътре и никога да не стигнеш дъното! — добави със смях друг.
— Кой ли би поискал? — запита се Найн Карат Чу, изхрачи се звучно и плю. След това слезе долу, отнесен в мисли за състезанието в събота…
— Много бих искала да не плюят така. Отвратително е! — каза Кейси възмутено.
— Това е стар китайски обичай — обясни Дънрос. — Вярват, че в гърлата се крие зъл дух, от който трябва да се освободят или ще ги удуши. Разбира се плюенето е противозаконно, но това за тях няма значение.
— Какво каза старецът? — попита Кейси, гледайки тежката му походка. Гневът й се стопи и се радваше, ме отива да вечеря с двамата.
— Не зная — не разбирам неговия диалект.
— Басирам се, че не беше комплимент.
Дънрос се засмя.
— Печелиш баса, Кейси. Те не гледат на нас с добро око.
— Този старец сигурно е на осемдесет години и видя ли как носеше товара си, сякаш е перце. Как се поддържат в такава форма?
Дънрос вдигна рамене и нищо не каза. Той знаеше, как го постигат.
Друг носач издигна товара си в камиона и се загледа в нея. Изхрачи се, плю и тръгна с тежка походка.
— Да вървиш по дяволите — измърмори Кейси и след това, подражавайки му се изхрачи ужасно шумно и плю, всички се засмяха заедно с нея. Китайците само гледаха втренчено.
— Йан, какво става тук? За какво сме дошли? — попита Бартлет.
Кейси ахна:
— Тези чували са пълни със злато, нали?
— Да. Хайде тръгвайте. — Дънрос ги поведе надолу по мръсната стълба. Чиновници от банката любезно го поздравиха. Безпокойството им се замени с изненада. Отвсякъде ги заобикаляха идеално подредени купчинки златни калъпчета.
— Може ли да взема едно? — попита Кейси.
— Заповядайте — Дънрос ги наблюдаваше внимателно, опитвайки се да разбере докъде се простира алчността им. Трябваше да знае колко струват тези двамата.
Кейси никога не бе докосвала толкова злато. Нито Бартлет. Пръстите им трепереха. Тя погали едно от малките калъпчета, преди да го повдигне, очите й се разшириха.