Армстронг извика за бира.
— Като се доверих на сержант Танг-по не мислех, че ще се стигне до такава акция и толкова бързо. 100 000 са много пари! Това не може да е обикновено отвличане. Господи Боже това е голяма награда! Трябва да има нещо специално тук.
— Да. Ако е истина.
Но не достигнаха до никакви заключения и когато пристигнаха на трека, отиде да провери до управлението. Армстронг беше насочил бинокъла си към кобилата. Лес напускаше трека и я връщаха към конюшните. Изглеждаше в страхотна форма. Всичките изглеждат така. По дяволите, кой от тях?
— Робърт?
— О хелоу, Питър.
Питър Марлоу му се усмихна.
— Рано си станал или късно отиваш да лягаш?
— Късно ще лягам.
— Забеляза ли как Ноубъл Стар атакува, без жокеят й да има нещо общо с това?
— Много си наблюдателен.
Питър Марлоу кимна с глава. Той посочи групата наобиколила един от конете.
— Доналд Макбрайд ми каза.
— А!
Макбрайд беше един от извънредно популярните управители на „Търф клъб“, дошъл от Шанхай през 1949 година.
— Каза ли ти кой ще спечели? Ако някой знае, това е той.
— Не, но ме покани в неговата ложа. Ще участваш ли?
— Ако нямаш нищо против! Ще се видим в ложата на членовете на клуба — не се смесвам с главните.
И двамата наблюдаваха известно време конете, без да говорят.
— Голдън Лейди изглежда великолепно.
— Всичките изглеждат така.
— Няма ли нищо за Джон Чен?
— Нищо. — Армстронг мерна Дънрос с бинокъла си, видя го да говори с един от управителите, недалеч от него беше един от хората на СИ, който Крос бе прикрепил към него. В петък ще имаме докладите — помисли полицаят. — Колкото по-рано видим папките на А. М. Г., толкова по-добре. Почувства се зле и не знаеше от какво му стана така, дали е от тревогата за папките на А. М. Г., „Севрин“ или просто умората. Посегна към цигарите и спря. — Трябва да откажеш пушенето, Питър. Много е опасно за теб.
— Да. Да, трябва да ги откажа. Ти как си?
— Нищо особено. А, Питър, Старецът се съгласи да направиш твойто пътуване около граничния път. Вдругиден, петък 6.00 сутринта в управлението на Каулуун. Това устройва ли те?
Сърцето на Питър Марлоу подскочи. Най-накрая ще може да погледне отблизко към Китай, към непознатото. По цялата граница на Новите територии имаше само едно достъпно място, от което туристите да гледат към вътрешността на Китай, но възвишението беше толкова далече, че не можеше да се види кой знае колко. Дори с бинокъл.
— Колко възхитително! — По съвет на Армстронг — той писа на пълномощника и помоли за разрешение. Пътят покрай границата лъкатушеше от единия бряг до другия. Беше забранен както за превозни средства, така и за пешеходци — освен за местни жители в някои отсечки. Простираше се в широка ивица ничия земя, разположена между Китай и колонията. Хонконг нямаше намерение да влошава отношенията си с Китай.
— При едно условие, Питър. Няма да пишеш или да го споменаваш пред никого в продължение на година, година и нещо.
— Имаш думата, ми.
Армстронг потисна друга прозявка.
— Ще бъдеш единственият янки, който някога е минал по този път, вероятно и такъв ще останеш.
— Страхотно! Благодаря.
— Защо взе това гражданство?
След известна пауза Питър Марлоу каза:
— Аз съм писател. Всичките ми приходи идват оттам, почти всичките. Сега хората почнаха да ме четат. Може би търся правото да критикувам.
— Бил ли си някога в някоя от страните зад желязната завеса?
— О да. Бях в Москва през юли на филмов фестивал. Един от филмите, който написах беше „Американска виза“. Защо?
— Нищо — Армстронг си спомни за Бартлет и Кейси и за тяхното откровение. Той се усмихна. — Просто питам.
— За такава услуга човек трябва да се отблагодари по същия начин. Чух нещо за оръжието на Бартлет.
— О? — Вниманието на Армстронг се изостри.
Питър Марлоу беше голямо изключение за Хонконг — общуваше с различни обществени слоеве и биваше приеман като приятел.
— Вероятно само слухове, но някои приятели поддържат теорията…
— Китайски приятели?
— Да. Мислят, че оръжието е мострена пратка, за някой китайски гражданин — пират, с минало най-малкото на контрабандист, предназначено за партизанска част, оперираща в Южен Виетнам, наречена Виетконг.