— Нали мислиш, че е любопитен?
— Може да го интересуват истински истории за „Струан“, нашите основатели — пирати и настоящите също. — Горнт се усмихна и Бар се замисли за предстоящата дяволия.
Червендалестият англичанин попи потта по лицето си.
— Господи, дано да завали. Знаеш ли, че Марлоу е летял с изтребител — свалил е три германски самолета над Англия, преди да бъде изпратен в Сингапур и кървавата баня там. Никога няма да простя на проклетите японци, за това, което са направили на нашите момчета там, тук и в Китай.
— Аз също — мрачно се съгласи Горнт. — Знаеш ли, че баща ми беше в Нанкинг през 1937 година, при разправата с Нанкинг?
— Не, Боже, как се е отървал?
— Някакви наши хора са го укрили за няколко дни — ние имаме връзки там от поколения. След това се представил на японците, като приятелски разположен кореспондент на „Таймс“ и си уредил обратния път за Шанхай. Още сънува кошмари за онова време.
— Като говорим за кошмари, нямаше ли намерение и ти да устроиш нещо подобно на Йан, като се появи на неговото парти?
— Мислиш, че той си го върна, като се погрижи за колата ми?
— А? — Бар се сепна. — Мили Боже! Да не смяташ, че това с колата ти е негова работа?
— Главният цилиндър беше гръмнат от нещо. Механикът каза, че може да е причинено от удар с камък.
Бар се взря в него и поклати глава.
— Йан не е глупак. Той е буен, да, но не е глупак. Това би било предумишлено убийство.
— Нямаше да му е за първи път.
— Ако бях на твое място не бих говорил така на публично място.
— Ти не си публично място, нали?
— Не. Разби…
— Добре. — Горнт обърна тъмните си очи към него. — Скоро ще се наложи приятелите да се поддържат един друг.
— О? — Бар моментално застана нащрек.
— Да. Пазарът е изнервен. Историята с банката „Хо-Пак“ може да опропасти много от плановете ни.
— Моята „Хонконг енд Лан Тао фармс“ е солидна, като планински връх е.
— Ти предполагаш, че твоите швейцарски банкери ще продължат да ти отпускат кредит.
Руменото лице на Бар побледня.
— Моля?
— Без заем от тях не можеш да превземеш „Хонконг докс енд уъфс“, „Ройъл иншуранс ъф Хонконг енд Малайзия“, да се разпростреш в Сингапур или да завършиш доста други хитри сделки, които са ти на дневен ред — ти и новооткритият ти приятел Мейсън Лофт, фучащото хлапе от „Трийднидъл стрийт“. Така ли е?
Бар го гледаше, студена пот се стичаше по гърба му, шокиран, че Горнт е посветен в тайните му.
— Къде си чул всичко това?
— Имам приятели на високо място, момче. Не се бой, ахилесовата ти пета е на сигурно място с мен.
— Не сме в… не сме в опасност.
— Разбира се, че не сте. — Горнт обърна бинокъла към коня си. — Между другото, Дънстън, може да ми потрябва да ме подкрепиш при следващото съвещание на банката.
— За какво?
— Още не зная. — Горнт го погледна отгоре. — Само искам да съм сигурен, че ако се наложи мога да разчитам на теб.
— Да. Да, разбира се. — Бар се чудеше, какво има предвид Горнт и къде ли е изтекла информация? — Винаги ще се радвам, ако мога да ти услужа, стари друже.
— Благодаря. Изгубил ли си доверието към банката „Хо-Пак“?
— Разбира се. Вчера изтеглих всичките си пари оттам, защо?
— Чух, че сделката между Дънрос и „Пар-Кон“ няма да стане. Аз мисля да променя отношението си и към него.
— Сделката няма да стане? Защо?
Горнт се усмихна саркастично.
— Защото, Дънстън…
— Хелоу, Куилън, Дънстън, съжалявам, че ви прекъсвам — каза Доналд Макбрайд. — Мога ли да ви представя мистър Чарлс Билтмън, вицепрезидент на „Америкън суперфудс“. Той ще оглавява след сливането новата фирма „Дженеръл сторис — суперфудс“ и ще се установи в колонията. Мистър Горнт и сър Дънстън Бар.
Високият с пепелява коса американец носеше сив костюм, сива вратовръзка и очила без рамка. Той протегна приветливо ръка.
— Радвам се, че се запознахме. Хубав малък трек имате тук.
Горнт му стисна ръката без ентусиазъм. Недалеч от Билтмън беше Ричард Пагмайър, настоящият президент на „Хонконг дженеръл сторис“, един от управителите на конния „Търф клъб“, малък на ръст арогантен мъж в края на четиридесетте, който разнасяше ниския си ръст, като постоянно предизвикателство.