— Хелоу, вие двамата! Хайде, казвайте кой ще спечели петия рейс?
Горнт се извисяваше доста над него.
— Ще ти кажа, като завърши.
— Хайде, Куилън, много добре знаеш, че ще е нагласено много преди да се появят конете.
— Ако можеш да го докажеш, сигурен съм, че всички ще искат да знаят. Поне аз, ти не би ли искал Доналд?
— Сигурен съм, че Ричард се шегува — отговори Доналд Макбрайд.
Той беше около шестдесетте, с доста приятни евро-азиатски черти и топла предразполагаща усмивка.
— Винаги има приказки, че състезанията тук са нагласени, разбира се, правим каквото можем и ако някой бъде хванат — ще му хвръкне главата! Най-малко ще изчезне от трека — обясни на Билтмън.
— По дяволите, състезания се уреждат предварително и в Щатите, но предполагам, че тук, където всичко е аматьорско и открито сигурно става по-лесно — живо каза Билтмън. — Твоят жребец, Куилън, е австралийски, отчасти чистокръвен, нали?
— Да — рязко отговори Горнт, не му допадаше тази фамилиарност.
— Дон ми обясни някои от правилата ви при състезанията. Много бих искал да участвам във вашето клубно братство — надявам се да стана един от членовете на клуба с право на глас.
„Търф клъб“ беше много специален и строго контролиран. В него имаше двеста души с право на глас и четири хиляди членове. Само имащите глас можеха да влизат в ложата за членове на клуба и да предлагат двама души всяка година — управителите решаваха с тайно гласуване дали одобряват или не предложението. Само тези двеста души можеха да бъдат избирани в управителния съвет на клуба.
— Да — повтори Билтмън, — това би било чудесно.
— Сигурен съм, че може да се уреди — каза Макбрайд с усмивка. — Клубът винаги се радва на нови сили — и на нови коне.
— Планирате ли да останете в Хонконг мистър Билтмън? — заинтересува се Горнт.
— Наричай ме Чък. Тук съм временно — отговори американецът. — Предполагам, че ще бъда новия тай-пан на азиатския „Суперфудс“. Звучи великолепно, нали?
— Чудесно! — каза Бар сразяващо.
Билтмън продължи щастливо, още не свикнал с английския сарказъм.
— Аз съм пропадналото момче на нашия съвет в Ню Йорк. Както каза човекът от Мисури, самохвалството свършва до тук. — Той се усмихна, но никой не се усмихна с него. — Ще остана най-малко две години и се радвам за всяка минута, която ще прекарам тук. Готвим се да се установим веднага. Булката ми пристига утре и…
— Току-що ли си се оженил, мистър Билтмън?
— О не, това е само американски начин на изразяване. Женени сме от двадесет години. Веднага щом новата ни квартира бъде подредена, така както тя иска, ще се радваме да дойдете на вечеря. Можем да направим барбекю? Имаме организирана доставка за стейкове, първо качество, ще бъдат докарвани веднъж месечно. И „идахо“ картофи — добави той гордо.
— Радвам се за картофите — каза Горнт.
Другите зачакаха, знаейки, че той ненавижда американската кухня — специално стейковете на скара, хамбургерите и селяндурските печени картофи, както ги наричаше.
— Кога ще приключи сливането?
— В края на месеца. Нашето предложение е прието. Всичко е съгласувано. Наистина се надявам американското умение да се вмести в този великолепен малък остров.
— Предполагам ще си построите резиденция?
— Не, сър — продължи Билтмън и всички трепнаха. — Дики е наел най-горния етаж от сградата на компанията, намира се на „Блоър стрийт“, така че сме в центъра.
— Това е удобно — каза Горнт.
Останалите прехапаха устни, за да не се засмеят. Най-старата и най-известна сграда на Колонията в източен стил винаги е била на „Блоър стрийт“, номер едно. „Блоър стрийт“ номер едно, е започната от Нели Блоър, една от „младите момичета“ на мисис Фотерингъл през 1860 година с пари, ако се съди по мълвата, дадени от Кълъм Струан и продължаваше да работи според първоначално установените правила — само европейки и австралийки и — единствено англичани.
— Много удобно — каза отново Горнт. — Чудя се дали ще се преквалифицирате.
— Сър?
— Нищо. Сигурен съм „Блоър стрийт“ е подходяща.
— Красив изглед, но водопроводът не е в ред — каза Билтмън. — Жена ми скоро ще го оправи.