— Защо?
— Ако сключа сделката със „Струан“ той ще използва парите ми за предстоящите си плащания, за да се откачи от „Тода“ и „Орлин“ — ако неговата банка не му продължи кредита.
— Да.
— „Виктория“ ще го подкрепи ли?
— Винаги са го правили досега. Защо?
— Ако не го подкрепят, тогава той сериозно е загазил.
— „Струан“ притежават солидно количество акции. Банката е задължена да им помогне.
— Но той е надхвърлил кредита си там и Хавъргил го мрази. Помежду си те — Чен, „Струан“ и техните кандидати, общо имат 21 процента…
Горнт едва не изпусна телефона.
— Откъде, по дяволите, имаш тази информация? Външен човек не би могъл да знае тези неща!
— Точно така — чу спокойния отговор на американеца. — Фактите са такива. Можеш ли да ръководиш останалите 79 процента?
— Какво?
— Ако аз имам партньор, който да постави банката срещу него само в този случай и той не може да намери от друго място кредит… откровено казано ще бъде само въпрос на избиране на подходящ момент. Дънрос фатално е прехвърлил кредита си, а това значи, че е уязвим. Ако неговата банка не му даде кредит, той трябва нещо да продаде — или да получи кредит от друго място. И в двата случая е открит за атака и узрял за превземане на пожарна цена.
Горнт попи челото си, мозъкът му беше замъглен.
— Как, но дяволите взе тази информация?
— По-късно, не сега.
— Кога?
— Когато стигнем дотам.
— Колко… колко си сигурен в цифрите, които каза?
— Много. Имаме балансите му от последните седем години.
Независимо от твърдостта си Горнт ахна.
— Това е невъзможно!
— Искаш ли да се басираме?
Наистина беше потресен и се мъчеше да накара мозъка си да работи. „Внимавай — напомняше си той. — За Бога контролирай се“.
— Ако… ако имаш всичко това, ако знаеш всичко и вземеш последното нещо… тяхното споразумение между тръстовете, корпоративната им структура, ако знаеше, че можем да правим, каквото поискаме със „Струан“.
— Ние имаме и това. Искаш ли да видиш?
— Разбира се. Кога можем да се срещнем? На обяд?
— Какво ще кажеш за веднага? Но не тук и не в твоя офис. Това трябва много внимателно да се пази в тайна.
Сърцето го болеше. Чувстваше неприятен вкус в устата и се чудеше, доколко може да се довери на Бартлет.
— Аз ще… аз ще изпратя кола за теб. Можем да говорим в колата.
— Идеята не е лоша, но защо да не те срещна при Хонконг Сайд. На „Голдън фери терминал“, след един час.
— Отлично. Моята кола е Ягуар — номер 8888. Ще чакам при редицата с такситата.
Той затвори и за известно време гледаше, като втрещен телефона, след това се върна на масата си.
— Нищо лошо, предполагам, мистър Горнт?
— А, не, нищо такова. Благодаря.
— Още от вашето кафе? Току-що е направено.
— Не, не благодаря. Ще искам половин бутилка вино от Taittinger Blank de Blancs, 1955 година. — Той се облегна назад, чувствайки се много особено. Неговият враг почти бе в ръцете му — ако фактите на американеца са верни и ако може да му се има доверие и не е в някакъв съмнителен заговор с Дънрос.
Виното пристигна, но той едва го опита. Цялото му същество беше концентрирано, преценяващо, пресяващо.
Горнт съзря в тълпата високия американец и за миг му завидя за слабата, стегната фигура и за невзискателното, непринудено облекло — джинси, отворена риза, спортно сако — и за очевидната самоувереност. Забеляза скъпата му камера, усмихна се саркастично и потърси с поглед Кейси. Видя, че Бартлет е сам и се разочарова. Но това разочарование не накърни великолепното предчувствие, което го бе обзело веднага, след като затвори телефона.
Горнт се пресегна и отвори страничната врата.
— Добре дошъл в Хонконг Сайд, мистър Бартлет.
Подкара по „Глоусистър роуд“ към „Глесинг пойнт“ и яхтклуба.
— Твоята информация за нещата вътре в „Струан“ е удивителна.
— Без шпиони не можеш да оперираш, нали?
— Можеш, но ще бъде аматьорско. Как е мис Кейси? Мислех, че ще бъде с теб.
— Тя не е посветена в това. Още не.
— О?
— Не. Не в началния стадий на атаката. Повече ще допринесе, ако не знае на този етап.