— Останах в къщата, но времената бяха лоши. След това миналата година стана още по-тежко, глад. Много хора от селото решиха да дойдат тук. Хората на председателя Мао нямаха нищо против, всъщност те ни насърчаваха — „Излишни уста“, така ни наричаха. По пътя се пръснахме и аз успях да премина границата. Дойдох тук без пари, гладна, без семейство, приятели, към които да се обърна. Най-накрая намерих работа и сега съм готвачка в семейството на Ч’анг, който е уличен чистач. Проклетниците почти нищо не ми плащат, само храна и квартира, а първата му жена е капризна вещица, но скоро ще се отърва от тях! Ти каза, че баща ти е дошъл тук преди десет години, нали?
— Да. Ние притежавахме имот близко до бамбуковата поляна покрай реката. Името му беше Уу Чо-там и…
— А, да, мисля, че си спомних семейството. Да, така мисля. Да, и знам местността. Моето семейство беше Тинг-топ и тяхната фамилия притежаваше аптека на кръстопътя повече от сто години.
— А, Хонорейбъл Фармъси Уу? Да разбира се!
Спектакълс Уу добре се спомни фамилията. Фармъси Уу беше симпатизант на Мао. Веднъж му се бе наложило да бяга от националисти. В това село от хиляда души той беше харесван. Ползваше се с доверие и пазеше живота спокоен и защитен от чужденци.
— В селото не е толкова лошо, всичките ми приятели са там… Хонконг е лошо място, а селото е моя дом. Живот без семейство е нищо. Но сега… — Старата жена започна да говори много тихо и се изкикоти с удоволствие. — Сега боговете са благосклонни към мен. След месец, два си отивам у дома, завинаги. Ще имам достатъчно пари, за да не работя вече, ще си купя малка къща и може би малка нивица…
— Да не работиш вече? — каза Уу, предразполагайки я да продължи. — Кой има толкова пари, сестро? Нали каза, че почти нищо не ти плащат.
— А — отвърна надуто старата жена. — Имам много важен приятел.
— Какъв приятел?
— Много важен бизнес приятел, който има нужда от моята помощ! Понеже съм му много полезна, той обеща да ми даде голяма сума пари и…
— Ти си измисляш всичко това, сестро — присмя и се Спектакълс. — Да не мислиш, че съм някакъв глупак дето…
— Казвам ти, моят приятел е толкова важен, може да покори целия остров!
— Няма такива хора!
— О, има! — Тя сниши гласът си и прошепна дрезгаво. — Какво ще кажеш за Бившите вълци!
Спектакълс Уу зяпна насреща й.
— Какво?
Тя отново сподавено се засмя, доволна от ефекта на признанието си.
— Да.
Младият детектив овладя изненадата си и започна да разсъждава, ако това е истина той ще получи наградата и повишението, а може би и покана за сътрудник на СИ.
— Ти си го измисляш!
— Бих ли могла да лъжа някой от родното ми село? Моят приятел е един от тях, казвам ти. Той и неговите събратя ще станат най-богатите в Хонконг.
— Иий, каква щастливка си, сестро! Когато го видиш, попитай го, може ли да намери нещо полезно и за мен. Аз съм уличен побойник по призвание, моята група е слаба, а главатарят ни е глупак и чужденец. Твоят приятел от Нинг-ток ли е?
— Не. Той е… той ми е племенник — каза тя и младият мъж разбра, че го лъже. — Ще го видя по-късно. Да. Той ще дойде по-късно. Има да ми дава пари.
— Това е чудесно за теб, но не ги внасяй в „Хо-Пак“ ако…
— „Хо-Пак“ — тя стана подозрителна, малките й очички изчезнаха в сбръчканото й лице. — Защо спомена „Хо-Пак“ Какво общо има „Хо-Пак“ с мен?
— Нищо, сестро — каза Уу, — псувайки се за това, че се бе изпуснал, сигурен, че вече ще е нащрек. — Видях опашката тази сутрин пред банката, само това.
Кимна, без да е убедена, видя, че нейното пиле е опаковано, благодари му за чая и бързо тръгна, мърморейки си нещо. Той най-внимателно я проследи. Тя от време на време, се обръщаше, но не го видя. Уверена, че не я следят, тя си влезе в блока.
Сътрудникът на СИ слезе бързо от колата и влезе в полицейското управление. Униформеният сержант на пропуска го поздрави.
— Добър ден, мистър Роузмънт.
— Имам среща с мистър Крос.
— Да, сър. Той ви очаква.
Роузмънт тръгна кисел към асансьора. „Целият попикан, проклет остров ме кара да повърна, а проклетите англичани най-вече.“
— Хелоу, Стенли — поздрави Армстронг. — Какво правиш тук?
— Здрасти, Робърт. — Имам среща с шефа ти.
— Вече имах това неудоволствие днес. Точно в седем часа и една минута. — Асансьорът се отвори. Роузмънт влезе и Армстронг го последва.