Концентрира се на нея. Всичките му сетива бяха погълнати. „Предполагам, че ако сравниш нейната с, да речем, тази на Вирджиния Тонг, тя наистина има определена деликатност. Да, но ако искаш моята тежка дума, бих предпочел мистериозността, а не да видя всичко това. Нито една от тях.“
Той разсеяно мина по имената.
— По дяволите! Елизабет Мит. Едно време беше секретарка в „Струан“.
Момичета, които случайно бяха намерили път към Хонконг с намерение да останат за няколко седмици, след това с месеци, а може би и с години, да заемат незначителни позиции, докато се оженят или завинаги изчезнат.
— Не бих повярвал, Лиз Мити!
Армстронг се опитваше да бъде безпристрастен, но не можа да устои да не направи сравнение между бялата и жълтата раса, не откри разлика. Да сме благодарни на Бога. Той се засмя. Независимо от това, радваше се, че снимките бяха черно-бели, а не цветни.
— Добре — каза гласно, все още объркан, — доколкото ми е известно, няма закон, който да забранява правенето на снимки и залепването им в собствен бар. Младите дами благосклонно са му сътрудничили… — той изсумтя, заинтригуван и в същото време отвратен. — Да пукна, ако някога успея да разбера китайците! Лиз Мити, а? — промърмори той. Познаваше я бегло, когато живееше в колонията, беше чувал, че е доста щура, но какво я е било прихванало, за да се съгласи да позира на Нгъ? — Ако баща й разбере, ще се побърка. Благодаря на Бога, че нямаме деца, Мери и аз.
„Не си криви душата, плаче ти се за синове и дъщери, но не можеш да ги имаш, поне не Мери, така казват докторите — значи и ти не можеш.“
Армстронг с усилие прогони вечното проклятие, затвори барчето, излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Вирджиния Тонг си лакираше ноктите във външния офис, беше очевидно бясна.
— Би ли извикала мистър Нгъ на телефона?
— Не, не преди четири — каза кисело тя, без да го гледа.
— Тогава, моля те свържи ме с мистър Цу-ян — каза Армстронг, опитвайки наслуки.
Без да гледа цифрите, тя набра номера, почака нетърпеливо, след това поговори на уличен кантонезки и затръшна телефона.
— Излязъл е. Извън града е и от офиса не знаят къде се намира.
— Кога сте го видели за последен път?
— Преди три-четири дни — тя раздразнено отвори бележника си и направи проверка. — В петък.
— Мога ли да ви погледна бележника?
Вирджиния се поколеба, присви рамене и му го подаде, след това продължи да си лакира ноктите.
Той бързо мина по седмици и месеци. Вътре видя много познати имена: Ричард Куанг, Джейсън Плъм, Дънрос — на няколко места — Томас К. К. Лим — мистериозният американец — китаец от следващата стая — Джонджон от банка „Виктория“, Доналд Макбрайд, Мата няколко пъти. Кой, ли е Мата? Никога не беше чувал това име. Вече се готвеше да й върне бележника, когато прелисти напред. Събота 10.00, преди обяд — В. Банастазио. Сърцето му се сви. Идващата събота.
Не каза нищо, остави бележника на края на бюрото й, облегна се на една от кантонерките, унесен в мисли. Тя не му обръщаше внимание. Вратата се отвори.
— Извинете, сър, търсят ви на телефона! — съобщи сержант Йа. Изглеждаше в доста добро настроение и Армстронг се сети, че преговорите сигурно са били успешни. Щеше му се да знае точно колко, но това би уронило авторитета му и ще се наложи да предприеме нещо.
— Да, сержант, остани тук докато се върна — каза той. Искаше да е сигурен, че няма да има секретни разговори по телефона в негово отсъствие. Вирджиния не вдигна поглед, когато той излезе.
В другата стая Бактуут още оплакваше ръката си, другият мъж, Биг Хендс Так се преструваше на безразличен, гледаше някакви книжа и високо мъмреше секретарката си за нейната некадърност. Когато той влезе, двамата започнаха високо да протестират, да защитават безграничната си честност и Ло силно изпъшка.
— Тихо! Защо си завираш пръстите в чекмеджето? — попита Армстронг и без да чака отговор додаде: — Хора, които се опитват да подкупват честните полицаи заслужават да бъдат депортирани незабавно.
В настъпилата гробна тишина, той вдигна слушалката.
— Армстронг слуша.
— Хелоу, Робърт, Дон е на телефона, Дон Смит от Източен Абърдийн…