— О хелоу! — Армстронг се изненада, не очакваше Змията да му се обади, но гласът му звучеше любезно, независимо, че го презираше, презираше нещата, с които се занимаваше. Едно е обикновен полицай и китайски полицаи с нисък ранг да допълват ниските си доходи с незаконен хазарт. Друго е, когато британски офицер продава връзките си и изстисква хората. Независимо, че всички го знаеха, нямаше доказателства, никога не бяха го хващали. Слуховете бяха, че се ползва с протекцията на високопоставени личности, които също бяха замесени. — Какво има? — попита той.
— Мисля, че ти е провървяло. Нали ти водиш случая с отвличането на Джон Чен?
— Точно така. — Интересът на Армстронг нарасна. Това, че Смит вземаше подкупи нямаше нищо общо с качествата му на полицай — Източен Абърдийн беше с най-ниския процент престъпност в колонията. — Да. Какво има?
Смит му разказа за старата ама и какво се беше случило на сержант Мок и Спектакълс Уу, след това добави:
— Той е много способно младо момче, Робърт. Препоръчам го горещо за СИ, ако искаш да го предложиш. Уу проследил старата птица до нейната доста мръсна бърлога и след това ни се обади. Уу се подчинява на заповедите, което е рядкост в днешни дни. Казах му наслуки да чака наоколо и ако се появи да я проследи. Какво мислиш?
— Страхотна следа!
— Какво предпочиташ? Да се чака или да се прибере амата за истински разпит?
— Да се чака. Басирам се, че Бившите вълци няма да се върнат вече, но си струва да почакаме до утре. Дръж мястото под наблюдение и ме информирай.
— Добре. Така ще направим.
Армстронг чу, че Смит се изкикоти в телефона и не можа да се сети на какво. След това си спомни за обещаната голямата награда.
— Как ти е ръката?
— Рамото ми пострада. Проклетото рамо е изкълчено и си загубих любимата шапка. Като оставим това всичко останало е наред. Сержант Мок проверява в полицейския архив и едно от момчетата му прави портрет по описанието — мисля, че съм виждал негодника. Лицето му е доста нашарено от едра шарка. Ако има досие в архива ще го заковем до довечера.
— Отлично. Иначе как е долу при вас?
— Всичко е под контрол, но е зле. „Хо-Пак“ продължава да изплаща, но работят бавно — всеки разбира, че е за печелене на време. Чух, че така е навсякъде в колонията. Свършени са, Робърт. Опашките ще продължават докато бъде изтеглена и последната монета. Започна навалица и пред „Виктория“.
Армстронг ахна.
— Навалица пред „Виктория“?
— Изплащат с пълни торби суми, а нищо не влиза вътре. Бандитите са като рояци… кражбите трябва да са големи. Арестувахме осем джебчии и се разправихме с двадесет случая на побой. Бих казал, положението е тежко.
— „Виктория“ сигурно е о’кей, а?
— Не, в Абърдийн не е, приятел. Аз си ликвидирах депозитите. Изтеглих си парите до последен цент. Ако бях на твое място щях да направя същото.
На Армстронг му се догади. Всичките му спестявания бяха във „Виктория“.
— „Виктория“ трябва да е добре. Всички държавни фондове са там.
— Ти си прав. Но в техните правилници никъде не пише, че и твоите спестявания са гарантирани. Това е, сега трябва да отивам да работя.
— Благодаря за информацията. Съжалявам за рамото ти.
— Мислех, че ще ми отиде главата. Содомитите започнаха да крещят тяхното „Убивай белите.“ Бях се отписал вече.
Армстронг потрепери. След бунта през ’56 година, още се случваше да сънува кошмара, че е сред тази побъркана крещяща тълпа. Беше в Каулуун. Бяха обърнали колата на швейцарския консул и жена му и я подпалиха. Той и още други полицаи се втурнаха на помощ. Когато се добраха до колата, консулът беше вече мъртъв, а младата му жена гореше. Докато я измъкнаха, всичките й дрехи бяха изгорели и кожата и се смъкна. Всички наоколо, мъже, жени, млади хора крещяха, „Убивай белите.“
Отново потрепери, ноздрите му още помнеха миризмата на изгоряло месо.
— Господи, какви проклетници!
— Да, но такива неща стават в нашата работа. Ще те държа в течение. Ако негодникът от Бившите вълци се появи в Абърдийн ще попадне в мрежа с дупки, по-малки от ануса на комар.
29
Филип Чен престана да прехвърля пощата, изведнъж лицето му стана пепеляво. „За Филип Чен — да бъде отворено лично.“
— Какво има? — попита жена му.
— От тях е — с треперещи пръсти й показа писмото. — Бившите вълци.