— Тълпите имаха правото да…
— Това не бяха нашите хора, тези бяха водени от троцкисти, които след това избиха моите селяни — докато дойде техният ред, да бъдат прочистени от собствените си гадини.
— Може и така да е, а може и да не е. — Хладно каза Суслов. — Дори и така да е било, принце, тя е избягала с една възрастна камериерка, отправила се на изток, където мислела, че ще те настигне през Сибир и Манджурия. Камериерката е била австрийка, името й е Павчен.
Въздухът не му достигаше.
— Пак лъжи. Жена ми е мъртва. Тя не би могла да отиде толкова на север.
— Да, но е отишла. Нейният влак се е отклонил на север. Било е есен. Паднал бил първият сняг и тя решила да остане и изкара зимата в Якутск. Налагало се е… — Суслов постави още една снимка — била е бременна. Това е синът ти и неговото семейство. Снимката е от миналата година.
Мъжът беше красавец, около четиридесетгодишен. Беше във военна униформа, майор от въздушните сили, самоуверено усмихнат, прегърнал красивата си жена и още трите им щастливи деца, бебе, усмихнато момиче на шест или седем години с липсващи предни зъби и момче на десет години, опитващо се да стои сериозно пред камерата.
— Съпругата ти го е кръстила Пьотр Иванович, на името на дядо ти.
Травкин не се докосна до снимката. Само се взираше с побеляло от вълнение лице. След това отклони поглед и си наля водка, после като че досетил се за Суслов наля и на него.
— То е… това е съвършен монтаж — каза той, — опитвайки се да звучи убедително. — Абсолютен.
— Бебето се казва Виктория, момичето Наташа на името на твоята баба. Момчето е Алексей. Майор Иванович е летец на бомбардировач.
Травкин нищо не каза. Погледът му се върна на портрета с красивата възрастна дама и почти се просълзи, но гласът му остана твърд.
— Тя знае ли, че съм жив?
— Да.
— От кога знае?
— От три месеца. Преди три месеца един от нашите хора й каза.
— Кои са вашите хора?
— Искаш ли да я видиш?
— Защо от три месеца? Защо не отпреди година… или от преди три години?
— Едва преди шест месеца открихме, кой си всъщност.
— Как успяхте да го сторите?
— Ти завинаги ли очакваше да останеш анонимен?
— Ако тя знае, че съм жив и ваш човек й е съобщил, тя щеше да ми напише… Да. Те биха я накарали да го направи ако… — Гласът на Травкин беше странен. Той се чувстваше извън себе си, като в кошмар. — Тя щеше да ми напише писмо.
— Тя ти написа. Ще ти го предам след няколко дни. Искаш ли да се видите?
Травкин овладя болката си. Той посочи семейния портрет.
— И той… знае ли, че аз съм жив?
— Не. Никой от тях не знае. Стана така не по наше желание, така искаше съпругата ти. За по-сигурно — за да го предпази, така каза тя. Като че ще отмъщаваме за греховете на бащата! След две години в Якутск настъпил мир и тя останала там. Тогава те мислела за убит, независимо, че се надявала да си жив. Отгледала сина ти, казвайки му, че си умрял и той не знае нищо за теб. Все още не знае. Както виждаш, двамата можете да се гордеете с него. Бил е пръв ученик в местното училище, после постъпил в университет, както става днес с надарените деца… Знаете ли Алексей Иванович, по мое време аз бях първенец в цялата област и затова влязох в университет, първият от нашето село. Днес в Русия има справедливост.
— Колко трупа си оставил след себе си, за да стигнеш до това положение?
— Няколко — каза неопределено Суслов, — всичките бяха криминални или врагове на Русия.
— Разкажи ми за тях.
— Ще ти разкажа някой ден.
— Ти участвал ли си в последната война или си бил политкомисар?
— Шестнадесети танков корпус, Четиридесет и пета армия. Участвах в битката за Севастопол… и за Берлин. Командир на танк. Искаш ли да видиш жена си?
— Повече от живота си, ако това наистина е жена ми и ако още е жива.
— Жива е. Аз мога да го уредя.
— Къде?
— Владивосток.
— Не. Тук в Хонконг.
— Съжалявам, това е невъзможно.
— Разбира се. — Травкин се разсмя, без да му е смешно. — Разбира се, ПРИЯТЕЛ. Водка? — Той наля останалата, разделяйки я по равно. — Наздраве!
Суслов го гледаше втренчено. После сведе поглед надолу към портрета и снимката на майора и семейството му и ги взе от масата. Тишината стана тягостна. Почеса се по брадата. След това решително каза: