И тогава, какво бих правил тогава? Да се оттегля на почивка и да стрелям яребици? Да устройвам богати партита в Лондон? Или да стана член на парламента и да дремя на последната пейка, докато проклетите социалисти предават страната на комунистите? Господи, ще бъде скучно до смърт! Аз…“
— Какво? — той се сепна. — О, извинявай, Пен, какво ми каза?
— Казах, че разговорът изглежда не беше приятен.
— Да. Наистина не беше. — След това Дънрос се усмихна и цялото му напрежение изчезна. — Джос! Нали съм тай-пан. Би трябвало да очакваш неприятни неща. — Той вдигна бутилката. Тя беше празна. — Мисля, че заслужаваме още една… Не, мила, аз ще я донеса.
— Как успяваш, Йан? Искам да кажа, като че винаги се случва нещо неприятно, откакто пое длъжността — и винаги има някакво бедствие, всеки телефонен звън, ти работиш през цялото време, никога не почиваш… откакто се преместихме в Хонконг. Първо баща ти, после Аластър… няма ли да престане този ужас?
— Разбира се не — такава е работата.
— Заслужава ли си?
— Разбира се.
„За теб да, Йан — помисли тя. — Но не за мен.“
— Значи, мога да замина?
— Да, да разбира се. Аз ще се грижа за Ейдриън и не се безпокой за Дънкън. Забавлявай се добре там и се връщай колкото е възможно по-бързо.
— Ще катериш ли възвишението в събота?
— Да. След това отивам в Тайпей, връщам се във вторник. Ще взема Бартлет със себе си.
При споменаването на Тайпей тя се запита дали няма там момиче, специално момиче, китайка, на половината на нейните години с прекрасна нежна кожа и топлина, по-топла от нея или по-нежна или стегната, винаги усмихната, без бремето на годините, прекарани в борба за оцеляване — отвратителни трупащи се години, добрите и ужасни военни години, раждането на децата и отглеждането им и изтощителната реалност на брака, дори с такъв прекрасен мъж.
„Чудя се, чудя се, чудя се. Ако аз бях мъж… тук има толкова много красавици, толкова нетърпеливи да доставят удоволствие, толкова готови да бъдат на разположение. Ако вярвам на една десета част от това, което се говори. Дали изобщо някоя жена може да притежава някой мъж повече от няколко години?“
— Какво? — попита той.
— Нищо — отговори му тя, гледайки го с любов. Докоснаха леко чашите си. — Внимавай на хълма.
— Разбира се.
— Как успяваш да се справяш, Йан, с неприятностите на тай-пан?
— Ти как се справяш със задълженията по къщата, отглеждането на децата, да ставаш по всяко време на нощта, година след година, да запазваш спокойствие у дома и всичките други неща, които трябва да правиш? Аз не бих могъл да се оправя. Никога не бих успял. Щях да съм се предал отдавна. Отчасти е въпрос на тренировка и отчасти въпрос на предназначение в този свят.
— Мястото на жената е у дома, нали?
— Не зная как е при другите, Пен, но откакто ти си в моя дом всичко в моя свят е хубаво.
Тапата на шампанското гръмна.
— Благодаря, скъпи — каза тя с усмивка. След това се намръщи. — Всъщност, аз нямам избор и никога не съм имала. Разбира се сега е различно и следващата генерация е щастлива, те ще променят нещата, мъжете ще си получат заслуженото веднъж завинаги.
— О? — каза той, умът му все още ангажиран от разговора с Ландо Мата, това какво предстои утре и как да получи тези 100 милиона, без да отстъпва контрола на „Ноубъл хаус“.
— О, да. Момичетата от следващата генерация няма да се примирят с положението „мястото на жената е до мивката“. Боже, колко мразя домашната работа, колко много всяка жена мрази домашната работа. Нашите дъщери ще променят всичко това! Ейдриън най-напред. Боже, не бих искала да съм неин съпруг.
— Всяка генерация мисли, че ще промени света — каза Дънрос, наливайки виното. — Това е превъзходно шампанско. Спомняш ли си как ние го правехме? Спомняш ли си как критикувахме и още го правим, отношението на родителите ни?
— Наистина. Но нашите дъщери имат хапчетата и това е съвсем друго нещо.
— А? — Дънрос се вторачи в нея, шокиран. — Искаш да кажеш, че Ейдриън е на хапчета? Господи, откога… искаш да кажеш тя…