— Спокойно, Йан, слушай. Тези малки хапчета завинаги са освободили от страха женската зрялост — мъжете също, в известен смисъл. Мисля, че твърде малко хора си дават сметка, каква огромна социална революция ще предизвикат хапчетата. Сега жените могат да правят любов, без да се страхуват, че ще забременеят, те могат да използват тялото си, както го правят и мъжете, за удоволствие, за наслада и без да се срамуват. — Тя го погледна проницателно. — Колкото до Ейдриън, тя ползва хапчета откакто навърши седемнадесет години.
— Какво?
— Разбира се. Би ли предпочел да има бебе?
— Господи, Пен, разбира се не — Дънрос запелтечи, — но Боже мой? Ти… ти искаш да кажеш, че тя има работа, имала е приключения или…
— Аз я изпратих при доктор Тулей. Реших, че е най-добре да говори с него.
— Ти какво?
— Да. Когато навърши седемнадесет, тя ме попита какво да прави, каза, че повечето от приятелките й вземат хапчета. Тъй като има различни видове аз исках да получи указание от експерт. Доктор Тул… Защо почервеня, Йан? Ейдриън е на деветнадесет години сега, следващият месец става на двадесет. Всичко това е абсолютно нормално.
— Не е, Господи. Не е наред!
— Да, момче наред е — каза тя използвайки свободно шотландския акцент на баба Дънрос, който той обожаваше — и моята идея е, че момичетата днес знаят какво искат и да не си посмял да споменаваш пред Ейдриън, че съм ти казала, защото ще те натупам!
Той я гледаше втренчено.
— Наздраве! — тя заговорнически вдигна чашата си и се чукна. — Видя ли извънредния брой на „Гардиън“, днес следобед?
— Недей да сменяш темата, Пен. Не мислиш ли, че трябва да говоря с нея?
— Не. Това е… много лично нещо. Всъщност това е нейното тяло и нейният живот. Тя има правото да прави със своя живот каквото иска и каквото и да кажеш няма да промени нещата. Ще бъде много неприятен разговор и за двама ви. В случая става въпрос и за престиж — добави тя, доволна от това колко съобразително бе постъпила. — Разбира се Ейдриън ще те изслуша и ще приеме присърце твоите възгледи, но постъпи разумно и я остави, за свое и нейно добро.
Изведнъж гореща вълна мина през лицето му.
— Какво има? — попита тя.
— Помислих само за… помислих само.
— Кой е бил или е нейният любовник?
— Да.
Пенелоуп Дънрос въздъхна.
— За твое собствено спокойствие, Йан, недей! Тя е много разумна и е почти на двадесет години… въпреки че като си помисля, не съм я виждала цял ден. Малката мазничка изскочи с новия ми шал, преди да съм успяла да я спра. Помниш ли блузата, която й дадох назаем? Намерих я след това намачкана върху пода на банята й.
— Тя е толкова малка, за Бога!
— Не съм съгласна, скъпи. Както ти казах, нищо не може да се направи по отношение на прогреса, ханчетата са фантастично хубаво нещо и невероятен скок напред. Ти трябва да бъдеш разумен. Моля те!
— Това е… Господи, толкова неочаквано е за мен.
Тя се разсмя от сърце.
— Ако говорехме за Глена бих могла да те раз… — Ох за Бога, Йан, само се пошегувах! Не допусках, че не ти е минавало през ума, Ейдриън е много добре развита, темпераментна, буйна, суетна млада дама, голяма част от разочарованието се дължи на това, че тя се мъчи да се съобразява със старомодните ни идеи.
— Права си. — Той се опитваше да звучи убедително. — Права си и въпреки… права си.
— Момченце, не мислиш ли, че трябва да посетиш нашето Шриикинг трий? — попита, усмихвайки се тя. Беше стар родов обичай, че някъде близко до мястото, където живее най-възрастната жена на земевладелското семейство има Шриикинг трий. Когато Йан беше млад, баба Дънрос беше най-възрастната и нейната къща беше сред горска поляна на хълмовете зад Килмамок и Аршая, където бяха земите на Струан. Дървото беше грамаден дъб. Дървото, при което отиваш, когато дяволът — както казваше баба Дънрос — беше с теб и там викаш проклятия и каквото си пожелаеш. „… и тогава, момиченце, — й беше казала прекрасната възрастна жена първата вечер… и тогава, ще има мир у дома и няма да има нужда наистина да ругаеш съпруг или съпруга, или любовник, или дете. Да, само дървото може да понася проклятията, които дяволът е измислил.“
Пенелоуп си спомни за времето, когато баба Дънрос я приюти в лоното на рода още от първия момент. Това беше точно след като тя и Йан се ожениха и й отидоха за втори път на гости, Йан в отпуск по болест, още с патерици, краката му лошо обгорени, но оздравяващи, целият обзет от ярост, че е приземен завинаги, тя тайно доволна, благодарна на Бога, че няма вече да лети.