Съпругът й кимна. Той знаеше какви слухове и клюки ще се разнасят на банкета. Цял ден бе обсипван с въпроси, вайкания и паника.
— Сигурно имаш право. — Той беше изгубил почти милион днес и ако продължава така и Горнт спечели знаеше, че е загубен. Защо се довери на Дънрос и купува толкова усилено? Погледна нагоре към жена си. Сърцето му се сви, като видя там страхотна омраза към целия свят и към него. — Добре — хрисимо каза той. — Веднага ще се приготвя.
Когато стигна до вратата телефонът иззвъня. Още веднъж го присви сърцето и пак се почувства зле. Около шест часа четири пъти се звъня. Всеки път беше във връзка с борсата.
— Кой? — обади се той ядосано.
Последва кратка пауза и след това не по-малко груб глас каза на кантонезки:
— В много скапано настроение си, който и да си! Къде са ти шибаните маниери?
— Кой е моля? Е, кой се обажда? — попита на кантонезки Филип.
— Шефът на Бившите вълци! Ти кой си?
— О! — Кръвта се дръпна от лицето на Филип Чен. Паникьосан, той кимна с глава на жена си да се приближи. Тя бързо дойде до него и се наведе близо до слушалката, за да чува. — На телефона е… Чен — този път той отговори внимателно. — Моля, кажете си името… кажете кой сте?
— Ушите ти да не са запушени с восък? Казах, че съм шеф на Бившите вълци. За глупак ли ме мислиш, че искаш да ти кажа как се казвам?
— Аз се… извинявам, но как да разбера, че ми казваш истината?
— Как аз знам, кой си ти? Може да си от проклетата полиция. Кой си?
— Аз съм „Хаус ъф Чен“. Кълна се!
— Добре. Тогава ще ти кажа, че аз написах писмо, в което съобщавам, че ще ти се обадя около шест часа днес. Не си ли го получил още?
— Да, да получих писмото — каза Филип Чен, опитвайки се да контролира объркването си, предизвикано от смесването на толкова различни чувства, облекчение, ярост, безсилие и ужас. — Искам да говоря със сина си Нъмбар Уан Сан, моля?
— Това е невъзможно! Жаба може ли да изяде лебед? Твоят син е в друг край на острова… всъщност е в Новите територии, далеч от телефон, но е в безопасност. Да, Чен, на абсолютно сигурно място е. Нищо не му липсва. Приготви ли парите за откупа?
— Да… поне 100 000 успях да събера. Ня…
— Господ да ми е свидетел, губя търпение! — ядоса се мъжът на телефона. — Много добре знаеш, че искаме 500 000! 5 или 10 е, като един косъм от десет вола за теб!
— Лъжи! — кресна Филип Чен. — Всичко това са лъжи и слухове, разнасяни от враговете ми! Аз не съм богат… Не си ли чул за борсата днес? — Филип Чен посегна с ръка за стол, почувствал се премалял, седна, без да пуска телефона.
— Борсата! Ние бедните нямаме нищо общо с борсата! Искаш ли да ти изпратим и другото му ухо?
Филип побеля от ужас.
— Не. Но трябва да се пазарим. Пет е много. Едно и половина ще успея някак да събера.
— Ако се съглася на едно и половина ще стана за смях на цял Китай! Да не искаш да кажеш, че излагам агнешка глава, а продавам кучешко месо? Едно и половина за Нъмбар Уан Сан на „Хаус ъф Чен“? Невъзможно! Сам можеш да го разбереш.
Филип се поколеба.
— Добре — каза той благоразумно. — Имаш право. Първо искам да разбера, кога ще ми върнете сина.
— Веднага щом получим откупа! Заклевам се в костите на предците си! Само няколко часа след като получим парите ще го оставим на главната улица „Ша Тин роуд“.
— Значи сега е на „Ша Тин роуд“?
— Айейа, не можеш да ме хванеш, Чен. Мирише ми на гнило този разговор. И проклетата полиция ли подслушва? Затова ли е оперено кучето, защото господарят му е наблизо? Сигурно си съобщил в полицията, а?
— Не, кълна се. Не съм се обаждал и не се опитвам да ти правя клопка, но моля, трябва ми доказателство, разумно споразумение. — Филип Чен беше плувнал в пот от напрежението. — Можете да сте сигурни, не съм се обаждал в полицията, заклевам ви се. Защо да го правя? Ако се обадя, тогава как ще се спазаря с вас?
Последва друго дълго колебание, тогава малко поуспокоен мъжът каза: