— Облечи се, Орланда. Бях любопитен да видя тялото ти: все още ли е изящно, както в моето време. Приятно ми е да ти кажа, че е същото — още си самата перфектност. Съжалявам, вече не те желая.
Сълзите и молбите й не промениха нищо. Той само слушаше и пушеше. После угаси цигарата и тихо й каза:
— Орланда, никога не идвай тук, без да съм те поканил. Ти си избра Макао.
„И беше прав. Аз му отнех престижа. Защо още ме поддържа? — питаше се тя, търсейки Бартлет между гостите. Трябва ли да загубиш нещо, за да го оцениш? Това ли е животът?“
— Орланда!
Тя се спря, сепната, че някой се изпречва на пътя й. Беше Ричард Хамилтън Пагмайър. Беше малко по-нисък от нея.
— Мога ли да ти представя Чарлс Билтмън от Щатите, — каза той, гледайки я похотливо. Кожата й настръхна от близостта му. — Чарлс ще бъде новият тай-пан на „Дженеръл сторис“. Чък, това е Орланда Рамос!
— Радвам се да се запозная с вас, мадам!
— Как сте? — любезно отговори тя, инстинктивно изпитвайки неприятно чувство към него. — Съжалявам, мистър…
— Наричайте ме Чък. Орланда беше името ви, нали? Имате прекрасно име, прекрасна рокля! — Билтмън извади визитната си картичка и с жест й я подаде.
Тя я прие, но не му даде своя.
— Благодаря ви. Съжалявам, мистър Билтмън, моля да ме извините? Чакат ме приятели…
Преди да успее да го предотврати, Пагмайър я хвана за лакътя, заведе я настрана и й прошепна, тихо:
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Изглеждаш великолепно…
Тя се дръпна рязко, без да е много очевидно.
— Изчезвай, Паг.
— Слушай, Орланда…
— Сто пъти съм ти казвала, да ме оставиш на мира! Сега върви по дяволите, ти и всичките ти роднини! — Изсъска тя и Пагмайър се изчерви. Винаги го беше мразила, дори в онези дни. Знаеше, че винаги я оглежда зад гърба на Куилън.
Пагмайър постоянно й вадеше душата, искаше да я вкара в леглото си — не се отказваше.
— Ако някога ми се обадиш или се опиташ да ми говориш, ще разкажа на цял Хонконг за теб и за странните ти желания.
Тя любезно кимна с глава на Билтмън, изпусна дискретно визитката му и ги отмина. След малко Пагмайър се върна при американеца.
— Каква фигура! — възкликна Билтмън.
— Тя е — тя е една от нашите популярни проститутки, — каза с презрение Пагмайър. — Боже, дано побързат с вечерята, умирам от глад.
— Тя, проститутка? — Билтмън зяпна от учудване.
— Никога не би допуснал — добави Пагмайър, понижавайки глас. — Изненадва ме, че Шити Т’Чънг я е поканил. Предполагам, че хич не го е грижа, защото си е платил рицарството. Преди години Орланда беше любовница на мой приятел, но беше кръшнала. Той я хвана и получи голямо Л.
— Голямо Л?
— Лакът — изхвърли я.
Билтмън не можеше да отклони погледа си от нея.
— Боже, шепнеше той — не зная за лакът, но аз бих й дал един голям.
— Това е само въпрос на пари, но мога да те уверя, приятелю, че не си заслужава. Орланда не е нещо особено в леглото, зная го, а още и не знаеш кой е бил преди теб, нали? — Пагмайър се разсмя на физиономията, която американецът направи. — Аз самият не повторих, но ако си решил да си натопиш фитила, по-добре използвай предпазни средства.
Дънрос току-що бе дошъл и слушаше с половин ухо излиянията на Ричард Куанг за сделките, които беше направил, за да спаси банката от фалит и за това, колко са мръсни определени хора, дето разпространяват такива неверни слухове.
— Абсолютно съм съгласен с теб, Ричард, — отговори му Дънрос, опитвайки да се измъкне при делегацията, която беше в дъното на стаята. — Наистина има много копелдаци наоколо. Извини ме, моля…
— Разбира се, тай-пан — Ричард Куанг сниши гласа си, но не успя да скрие възбудата си. — Може да ми потрябва помощ.
— Всичко, разбира се, освен пари.
— Би могъл да говориш с Джонджон във „Виктория“ за мен. Той…
— Няма да го направи, Ричард, знаеш го. Единственият ти шанс е някой от китайските ти приятели. Какво ще кажеш за Смайлър Чинг?
— Ха, този стар мошеник — не бих го молил за мръсните му пари! — Презрително каза Ричард Куанг.
Смайлър Чинг бе отстъпил от уговорката и не му даде нито пари — нито кредит. Този дърт мошеник заслужава затвор! Сега и при него започна навалица, така му се пада!