— Хайде, Чарлз, много грешиш. Ние спечелихме — каза Бродхърст. — Хората по света спечелиха, че нацистка Германия беше разби… — Той спря, стреснат от израза върху лицето на Грей. — Какво има, Робин?
Грей се беше взрял към другия край на стаята.
— Йан! Този човек там, който говори с китаеца… познаваш ли го? Високият с жилетката?
Дънрос погледна нататък.
— Този с пясъчния цвят на косата ли? Имаш предвид Марлоу? Питър…
— Питър, проклетият Марлоу! — тихо промърмори Грей. — Какво прави в Хонконг?
— На посещение. Пристигна от Щатите. Той е писател. Предполагам пише или прави проучвания за книга за Хонконг.
— Писател? Любопитно. Приятел ли ти е?
— Срещнах го преди няколко дни. Защо?
— Това жена му ли е — момичето до него?
— Да. Това е Фльор Марлоу, защо?
Грей не отговори. В края на устните му имаше петънце слюнка.
— Какви са връзките му с теб, Робин? — запита Бродхърст, обезпокоен.
С усилие Грей откъсна погледа си от Марлоу.
— Бяхме заедно в Чанги, Джулиън, японски концентрационен лагер за военнопленници. Последните две години аз отговарях за дисциплината в лагера. — Той избърса потта от лицето си. — Марлоу беше черната овца.
— Марлоу? — Дънрос беше удивен.
— О да. Лейтенант Марлоу от въздушните сили, великият английски джентълмен — каза Грей. — Да, той си имаше свой приятел, един американец с прякор Кинг. Ефрейтор Кинг, бяха най-важните. После имаше друг на име Тимсън, австралиец… Но американецът беше най-големият, той беше царят. Тексасец. Имаше полковници в неговата банда. Всичките английски джентълмени — полковници, майори, капитани. Марлоу му беше преводач на японски и корейски с охраната… имахме предимно корейска охрана. Те бяха най-лошите… — Грей се закашля. — Господи, толкова скоро беше. Марлоу и Кинг живееха от — тези двамата изяждаха поне по едно яйце на ден, докато другите гладувахме. Не можете да си представите как…
Грей отново избърса потта от горната си устна.
— Колко време бяхте в лагера? — състрадателно запита сър Чарлз.
— Три и половина години.
— Ужасно — обади се Хаф Гатри. Братовчед ми е работил на строежа на железопътна линия в Бирма. Ужасно!
— Всичко беше ужасно — каза Грей. — Но не беше толкова ужасно за тези, дето ни предаваха. На открито или в лагерите! — Той погледна сър Чарлз, очите му бяха странни и изпълнени с кръв. — Светският Марлоу ни предаваше нас, обикновените хора, непривилегированите по рождение. — Гласът му стана още по-горчив. — Не се обиждайте, но сега всички получавате компенсация. Господи, имам нужда да пийна нещо. Извинете ме за момент. — Той отиде на бара, който беше разположен до стената отсреща.
— Невероятно — каза сър Чарлз.
— За момент помислих, че ще се нахвърли на Марлоу — отбеляза Гатри.
Всички го наблюдаваха, след това Бродхърст забеляза, че Дънрос се беше намръщил след Грей, лицето му бе стегнато и студено.
— Не му обръщайте внимание, мистър Дънрос. Страхувам се, че Грей е много уморен и доста досаден. Той е… ами не е много представителен за лейбъристкия ешелон. Ще ви хареса новият ни водач. Харолд Уилсън, ще го одобрите. Следващият път, когато сте в Лондон ще ви запозная, ако имате време.
— Благодаря. Всъщност, аз мислех за Марлоу. Трудно е да се повярва, че е „предавал.“
— Никога не знаеш за хората, нали?
Грей взе уиски, обърна се и прекоси стаята.
— Виж ти, това сигурно е лейтенант Марлоу!
Питър Марлоу се обърна, сепнат. Усмивката му изчезна и двамата мъже впериха очи един в друг. Фльор Марлоу замръзна.