Всички се втренчиха в кухненския асансьор. Нахлуваше дим. След него едно малко огнено езиче.
За миг се стъписаха, а после скочиха. Онези, които бяха най-близо до главното стълбище се втурнаха към вратата, като я задръстиха, а другите започнаха да крещят. Бартлет скочи на краката си и повлече Кейси със себе си. Мата и някои от гостите затичаха към задръстената врата.
— Спрете! — надвика шума Дънрос. — Има достатъчно време! Не бързайте! — нареди той. — Не е нужно да тичате. Спокойно. Все още няма опасност.
Неговата намеса помогна на онези, които бяха прекомерно изплашени. Те започнаха да се отдръпват от задръстената врата. Но долу на стълбището виковете и истерията бяха нараснали.
Не всички се втурнаха след първия вик за опасност. Горнт не беше помръднал. Пушеше пурата си. Хавъргил и жена му се бяха преместили до прозореца, за да погледат навън. Към тях се присъединиха и други. Те виждаха тълпите да се блъскат около главния вход две палуби по-надолу.
— Мисля, че не е нужно да се безпокоим, скъпа — каза Хавъргил. — Щом повечето хора излязат ние ще можем спокойно да ги последваме.
До тях лейди Джоана подметна:
— Видяхте ли как Билтмън се втурна презглава? Какъв глупак.
Тя се огледа и видя Бартлет и Кейси в другия край на салона до Дънрос.
— Щях да си помисля, че те също са избягали.
— Е, хайде, Джоана, не всички янки са страхливци!
Внезапно огнен стълб и плътен черен дим нахлуха откъм кухненския асансьор. Отново започнаха да крещят.
— Йан, има ли друг изход? — попита Бартлет.
— Не зная — отвърна Дънрос. Погледни навън, а аз ще задържа позицията тук.
Линк бързо се отправи към изходната врата за палубата, Йан се обърна към останалите.
— Няма защо да се безпокоите — каза той успокояващо. Преценяваше бързо, Фльор Марлоу беше пребледняла, но се владееше, Кейси — изпаднала в шок, Орланда беше пред припадък.
— Всичко е наред, Орланда, — каза той — няма страшно…
В другия край на салона Горнт се изправи и се приближи до вратата. Гледаше блъсканицата и знаеше, че стълбите долу са претъпкани. Писъците и виковете увеличаваха страха тук, но сър Чарлз Пениуърд беше до вратата, като се опитваше да въведе ред при изтеглянето надолу по стълбите. Нахлу още дим и Горнт си помисли: „Всемогъщи Боже, гаден пожар — петдесет души и един изход.“ Видя, че на бара няма никой, отиде и си наля уиски със сода. Потта се стичаше по гърба му.
Долу на претъпканата втора палуба Ландо Мата се спъна и събори цяла група хора заедно с Дайан Чен и Кевин, препречвайки по този начин единствения спасителен път. Горе на стълбището, Пагмайър се хвана за парапета и едва успя да се задържи на краката си, използвайки цялата си сила да задържи с гърба си хората и да предотврати падането на други, до него Джулиън Бродхърст не по-малко изплашен, но напълно владеещ се също използваше височината и теглото си. Двамата заедно задържаха напъна за малко. Пагмайър усети, че не издържа. Десет стъпала по-надолу Мата се изправи с големи усилия, стъпка няколко души в бързината, после се втурна надолу по стълбището, а половината му палто беше откъснато. Дайан Чен си пробиваше път с нокти и зъби, влачейки Кевин. В блъскащата се човешка мелница тя не забеляза как една жена изкусно задигна диамантения й медальон и го сложи в джоба си. Дим нахлуваше от долната палуба и увеличаваше ужаса. Пагмайър беше почти залепен за стената от човешкия поток, а Бродхърст не успя да се задържи на краката си. Зададе се друга малка лавина от хора. Сега стълбите и на двете нива бяха задръстени.
Фор Фингър Уу заедно с Винъс Пун бяха на първата площадка, когато започна паниката. Той хукна, пробивайки си път към подвижния мост, водещ към пристана, а на няколко стъпки след него беше Винъс Пун. Вън от опасност на кея той се обърна и погледна назад, сърцето му щеше да изскочи. Мъже и жени се препъваха, излизайки от огромния натруфен вход на вълнолома. От страничните отвори близо до ватерлинията бълваха пламъци. Дотича един полицай, който патрулираше наблизо, погледа за миг втрещен, завъртя се на пети и се втурна към най-близкия телефон. Уу все още се опитваше да си поеме дъх, когато видя Ричард Куанг и жена му да се измъкват навън презглава. Той започна да се смее и се почувства много по-добре. Винъс Пун също си помисли, че хората изглеждат много смешни. Зяпачите се тълпяха там, където нямаше опасност, никой нищо не предприемаше, за да помогне — само гледаха глупаво. „Което е и най-правилно — помисли си Уу, отминавайки. Човек никога не трябва да се намесва в делата на боговете. Боговете имат свои собствени правила и те решават съдбата на човека. Моята съдба е да избягам и да се забавлявам с онази развратница тази вечер. Всички богове ми помагат да поддържам моето великолепно желязо, докато тя започне да пищи за пощада.“