— Добре съм, Линк — каза тя като се тресеше. — Аз… Струва ми се, че предпочитам да съм отвън, отколкото тука. По дяволите, хайде да се махнем. Би било чудесно да поплуваме.
— Аз не мога да плувам — промълви Орланда треперейки. Тя не успя да се овладее и скочи, за да се втурне към стълбите.
Бартлет я сграбчи.
— Всичко ще се оправи. За Бога, ти никога няма да успееш по този начин. Слушай нещастниците отвън, те наистина са в беда. Стой мирно. По стълбите е безсмислено.
Тя се отпусна в ръцете му, изплашена до смърт.
— Ще ти мине — каза Кейси съчувствено.
— Така е — добави Дънрос с очи вперени в огъня и в кълбящия се дим.
Марлоу вметна:
— Ние наистина сме много добре, нали тай-пан? Да. Огънят трябва да е от кухните. Те ще се справят с него. Фльор, котенце, няма да стане нужда да скачаме през борда.
— Няма причина за безпокойство — увери го Бартлет. — Има много сампани, които ще ни приберат.
— О, да, но тя също не може да плува.
Фльор постави дланта си върху ръката на съпруга си.
— Ти винаги казваше, че трябва да се науча да плувам, Питър.
Дънрос не слушаше. Беше обзет от страх и се опитваше да го овладее. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на горящо месо, която той познаваше така добре, че едва се удържаше да не повърне. Върна се в горящия си „Спитфайър“ прострелян в небето от един „Месершмит 109“ над Ламанша. Скалите на Дувър бяха твърде далеч и той знаеше, че огънят ще го погълне, преди да успее да откъсне кабината и да се освободи. Ужасяващата миризма на опърлена плът, неговата собствена, го обгръщаше. Тогава чу внезапен бесен грохот, тъй като капакът се отпра, избухна пъклен огън и го обгради. Някакси се озова навън, падайки далеч от пламъците като нямаше представа дали е останало нещо от лицето му. Кожата на ръцете и краката му, ботушите и летателния костюм все още пушеха.
При отварянето на парашута се разтърси от конвулсивно желание да повърне, а след това тъмният силует на вражеския самолет с грохот се приближи към него откъм слънцето и той видя оръдията. По-нататък не си спомняше нищо повече, освен миризмата на горяща плът, която беше същата като сега.
— Вие как мислите, тай-пан?
— Какво?
— Да оставаме ли или да бягаме? — отново запита Марлоу.
— Засега оставаме — каза Дънрос и всички се удивиха от спокойствието му. — Щом стълбището се освободи ще можем да излезем. Няма причина да се мокрим, щом не се налага.
Кейси му се усмихна колебливо.
— Често ли се случват подобни пожари?
— Тук не, но за съжаление в Хонконг — да. Нашите китайски приятели не ги е грижа за противопожарните разпоредби…
Бяха минали само няколко минути от първия яростен напор на огъня в кухнята, но сега вече той имаше пълно превъзходство там и през отвора на кухненския асансьор окупира и централните части от трите горни палуби. Огънят в кухнята задели половината зала от единственото стълбище. Двадесет ужасени мъже попаднаха в капана му. Останалата част от персонала избяга дълго преди това и се сля с плътната човешка маса на горната палуба. Имаше илюминатори, но те бяха малки и ръждясали. В паниката един от готвачите се хвърли към пламтящата бариера, изкрещя, когато пламъците го погълнаха, почти успя да се измъкне, но се подхлъзна и виковете му дълго продължиха да се чуват. Стон на ужас се изтръгна от останалите. Нямаше друга спасителна възможност.
Главният готвач също бе приклещен. Беше едър мъж, преживявал много пожари, затова не се паникьоса. Прехвърляше в ума си всички пожари, отчаяно търсейки решение. И тогава се сети.
— Бързо — извика той — вземете чували с оризово брашно… ориз… бързо!
Другите го изгледаха втренчено, без да помръднат, онемели от страх. Той се втурна и с юмруци избута неколцина от тях в склада, сграбчи един петдесетфунтов чувал и го разкъса.
— По дяволите, бързайте, но изчакайте, докато ви дам знак.
Един от илюминаторите се пръсна и от внезапното течение пламъците зафучаха върху тях.
— Давай! — изрева главният готвач и запрати чувала върху пламтящия коридор между печките. Чувалът с трясък се отвори и облаците брашно потушиха част от пламъците. Последваха го и други. Още една преграда от брашно посипа пламтящите пейки като ги угаси. Освободи се малък проход. Главният готвач поведе паството си през пламъците и прескачайки двете овъглени тела се добраха до стълбите преди пожарът да избухне отново и да затвори пътя. Мъжете си пробиха път по тясната стълба към глътката въздух на площадката и се присъединиха към блъскащата се тълпа, която си проправяше път с бутане, ръгане, крясъци и кашлица през черния дим навън.