— Хайде! — изкрещя Грей в отчаяние на онези отзад. Той премина през прага, близо до него отпред или отзад имаше и други. Точно когато приближи мостика експлодираха последните два варела. Целият под зад него изчезна и той, детето и останалите бяха запратени напред като плява.
Хаф Гатри се отскубна от зрителите и ги издърпа на сигурно място.
— Добре ли си, стари приятелю? — попита задъхан той. Грей беше вцепенен, дишаше с отворена уста, дрехите му тлееха. Гатри му помогна да ги угаси.
— Да… да, така ми се струва… — каза той почти в несвяст. Гатри внимателно вдигна детето, което беше в безсъзнание и се взря в него.
— Бедното малко нещастниче!
— Мъртво ли е?
— Мисля, че не е. Ето… — Хаф даде малкото китайче на един от наблюдаващите и двамата мъже се върнаха обратно до вратата, за да помогнат на другите, които все още стояха като онемели от експлозията и безпомощни. Беше абсолютно невъзможно да се мине. Независимо от невероятния шум се чу воят на приближаващите сирени.
Огънят на най-горната палуба близо до изхода се развихряше. Изплашени, кашлящи хора се връщаха назад в залата.
— Дявол да го вземе, Йан по-добре е да се измъкваме оттук — предложи Бартлет.
— Да. Куилън, ще бъдеш ли така добър да ни водиш и да се погрижиш за палубата — каза Дънрос. — Аз ще държа този край.
Горнт се обърна и изрева:
— Всички оттук! На палубата ще бъдете в безопасност… по един…
Отвори вратата, застана до нея и се опита да въведе ред в бързото отстъпление — няколко китайци, останалите предимно британци. Щом се озоваха на открито всички се почувстваха по-малко изплашени, благодарни, че са далеч от дима.
Бартлет все още не изпитваше страх, знаейки, че може да разбие всеки един от прозорците и да скочи заедно с Кейси в морето. Хората наоколо се препъваха. Пламъците от кухненския асансьор се увеличиха, а долу се чу глуха експлозия.
— Как си, Кейси?
— Добре.
— Излизай навън.
— Щом излезеш ти.
— Разбира се — усмихна й се Бартлет.
Хората в стаята оредяваха. Той помогна на лейди Джоана да мине през вратата, а после на Хавъргил и на жена му. Кейси видя, че Орланда все още стои вцепенена до стола си.
— Хайде — подкани я нежно и й помогна да се изправи. Колената на момичето трепереха. Кейси я обгърна с ръка.
— Аз… Аз съм загубила… чантата си — измънка Орланда.
— Ето я. — Кейси вдигна чантата от стола и продължи да я подкрепя с ръка като я буташе покрай пламъците навън на открито. Веднъж озовала се навън, Кейси се почувства неизмеримо по-добре.
— Всичко е наред — усмихна се Кейси окуражително. Отведе я до парапета. Орланда се вкопчи здраво. Кейси се обърна, за да се огледа за Бартлет и видя, че той и Горнт я гледаха от салона. Бартлет, й помаха, тя също помаха в отговор. Искаше й се той да бъде до нея. Питър Марлоу изведе жена си на палубата.
— Добре ли си, Кейси?
— Разбира се. А ти, Фльор?
— Чудесно. Чудесно. Доста… Доста приятно е тук навън, нали? — каза Фльор Марлоу, чувствайки се зле, ужасена от мисълта да скочи от такава голяма височина. — Мислиш ли, че ще завали?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Кейси погледна през борда. В тъмните води, трийсет фута надолу бяха започнали да се събират сампани. Всички моряци знаеха, че онези горе скоро ще трябва да скачат. Виждаха, че пожарът е завзел по-голямата част от първата и втората палуби. Няколко души бяха заклещени. Един мъж запрати стол през един от прозорците, счупи стъклото, с мъка пролази през него и падна в морето. Един сампан се спусна напред и му хвърли въже. Последваха го и други. Една жена не успя.
Нощта беше тъмна въпреки, че пламъците осветяваха всичко наоколо, хвърляйки зловещи сенки. Тълпите на кея се разделиха, тъй като ревящите пожарни коли спряха. Китайските пожарникари и британски офицери изтеглиха маркучите. Друга група включи близкия пожарен кран и първата струя вода плисна върху огъня. Чуха се одобрителни викове. След секунди шест маркуча заработиха и двама маскирани пожарникари с азбестово облекло и дихателни апарати пристегнати на гърбовете им, се втурнаха към входа и започнаха да извличат онези, които лежаха в безсъзнание вън от опасност. Нова страхотна експлозия ги посипа с горящи въглени.
На най-горната палуба нямаше никой, освен Бартлет, Дънрос и Горнт. Те почувстваха, че палубата се люлее под тях и почти загубиха опора под краката си.