— Гълъбче, задръж дъха си — и внимателно я пусна. Всички гледаха. Тя падна отвесно и потъна във водата няколко ярда встрани от Кейси, която, вече предвидила мястото, плуваше отдолу под водата. Тя лесно хвана Орланда, устреми се към повърхността, а Орланда вече дишаше, преди да осъзнае, че не е на палубата. Кейси здраво я държеше и плуваше мощно към катера, владеейки се отлично.
Горнт и Дънрос бяха възхитени. Корабът отново се наклони и те почти изгубиха опора под краката си, докато Бартлет, препъвайки се стигна до семейство Марлоу.
— Питър как си с плуването? — попита Бартлет.
— Средна работа.
— Повери ми я, а? Бях спасител… — години наред.
Преди Марлоу да успее да каже „не“, Бартлет повдигна Фльор на ръце и стъпи на ръба на перилото и за секунда застана в равновесно положение.
— Само задръж дъха си.
Тя сложи едната си ръка около врата му, хвана носа си и тогава той скочи в пространството с Фльор в ръцете си — уверено и спокойно. Гмурна се чисто в морето, като я предпазваше от удара с краката и тялото си и без сътресения се изтласка към повърхността. Главата й беше едва няколко секунди под водата и тя дори не запелтечи, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. След секунди беше на катера. Погледнаха назад.
Щом Питър Марлоу видя, че е на сигурно място сърцето му отново започна да бие.
— О, чудесно — промърмори той.
— Видя ли Кейси? — попита Дънрос. — Фантастично.
— Какво? О, не, тай-пан.
— Господи, каква фигура!
— А да — отвърна му Горнт — и какъв кураж.
Корабът изскърца. Палубата гадно се олюля.
Като един, последните трима мъже се хвърлиха през борда. Дънрос и Горнт се гмурнаха, Питър Марлоу скочи. Гмурнаха се добре, но и двамата мъже знаеха, че не толкова добре, колкото Кейси.
От другата страна на острова, старото такси с ръмжене изкачваше тясната улица високо над „Уест пойнт“ в „Мид Левълс“, а на задната седалка Суслов пиянски се изтегна. Нощта беше непрогледна и той пееше тъжна руска балада на потящия се шофьор — вратовръзката му беше накриво, палтото му съблечено, ризата му — на потни ивици. Облаците се бяха сгъстили и слезли по-ниско, влажността нараснала и въздухът задушаваше.
— Материебитес — мънкаше той, проклинайки жегата, а после се усмихна — засуканата мръсотия му хареса. Погледна от прозореца. Далече долу светлините на големия град и на пристанището бяха обвити в мъгла от слоести облаци, а Каулуун едва се различаваше.
— Другарю, скоро ще вали — каза той на шофьора, говореше английски неясно, но не се интересуваше дали мъжът го разбира или не.
Вехтото такси хъркаше. Внезапно моторът се задави и това му напомни за кашлицата на Артър и за предстоящата им среща. Вълнението му се разпали.
Таксито го взе от „Голдън фери терминал“, после се изкачи до „Мид Левълс“, на „Пийк“ зави надясно, заобикаляйки правителствената сграда, където живееше губернаторът. Като минаваше край двореца Суслов се запита кога сърпът и чукът ще се развеят на върха на празния пилон. „Скоро — помисли си със задоволство. — С помощта на Артър, а и на «Севрин» — много скоро. Само след няколко години.“
Той се взря в часовника си. Щеше да закъснее малко, но това не го тревожеше. Артър винаги закъсняваше, никога с по-малко от десет минути и никога с повече от двайсет. „Опасно е да си човек с навици в нашата професия — помисли си той. — Но опасно или не, Артър е огромна придобивка, а «Севрин», неговото творение — един брилянтен жизнен инструмент във въоръжението на нашето КГБ — погребан наистина надълбоко, чакащ търпеливо, както всички останали «Севриновци» по целия свят. Само около деветдесет хиляди от нас сме офицерите на КГБ и все пак ние почти управляваме света. Вече сме го променили, променихме го постепенно, вече притежаваме половината… и то в такова кратко време, едва от 1917.
Толкова малко наши и толкова много техни. Но сега нашите пипала проникват във всеки ъгъл. Нашите армии от помощници — информатори, глупаци, паразити, предатели, подлеци, които се самоизмамват и неуспели, пропаднали привърженици, които ние така умишлено вербуваме, са на всяко парче земя, изяждайки се един друг като вредители и всичките подменяни рано или късно. И навсякъде един от нас, един от елита, офицерите на КГБ в центъра на всяка сплетня, контролиращи, ръководещи, отстраняващи. Ние действително сме модерна Русия. Авангардът на Ленин. Без нас, нашата техника и нашето оркестрирано използване на страха няма да има Съветска Русия, нито Съветска империя, нито движеща сила, която да пази ръководителите на всемогъщата партия — и никъде по земята няма да има комунистическа държава. Да, ние сме цвета на обществото.“