Усмивката му стана по-широка.
Беше горещо и душно в таксито, въпреки че прозорците бяха отворени.
Изкиска се като си спомни измисленото си минало, както го беше представил пред Травкин. Този паразит! Просто още един глупак, още едно оръдие, което може да бъде използвано, а когато си свърши работата да бъде елиминиран.
Баща му беше комунист от самото начало — първо тайно в ЧК, а после в КГБ от създаването му през 1917. Сега, когато наближаваше 80-те, все още висок и с изправена осанка, в заслужен отдих, живееше като старомоден принц с прислужници, коне и телохранители. Суслов беше сигурен, че ще наследи същата тази дача, същата земя, същата почит, когато му дойде времето. Това очаква и сина му — новак в КГБ, ако продължаваше да служи безрезервно.
„Да — каза си той уверено, — след 13 години ще заслужа отдих. Още 13 велики години да помага на нападението да се движи напред, да не се отпуска, независимо от това какво прави врагът.
А кой е врагът? Истинският враг?
Всички онези, които не ни се подчиняват, всички онези, които отхвърлят нашето величие — най-много руснаците.“ Той силно се изсмя.
Умореният млад шофьор с кисела физиономия погледна за миг в огледалото за обратно виждане. Надяваше се, че доста пияният му клиент не ще може да разчете правилно сумата от апарата и ще му даде голям бакшиш. Той погледна адреса, който му беше даден.
„Роуз корт“ на „Коутуол роуд“ е модерен четиринайсет етажен блок. Долните три етажа бяха гаражи. Около него имаше тясна ивица бетон, а отдолу под тънък бетонен насип бяха „Синклер роуд“ и „Синклер тауърс“ и още жилищни блокове, сгушени в планината. Специално място за живеене. Величествена гледка, апартаментите — под облаците.
Таксиметровият апарат показваше 8,70 ХК долара. Суслов надникна в едно тесте с банкноти, подаде на шофьора 100 вместо 10 и излезе с усилие. Една китайка си вееше нетърпеливо с ветрило. Той залитна към домофона на апартаментите. Тя каза на шофьора да чака мъжа й и погледна с ненавист след Суслов.
Краката му бяха нестабилни. Намери бутона, който търсеше и го натисна: „Ърнест Клинкър, господин управител“.
— Кой е?
— Ърни, аз съм Грегор — каза той с дебел глас като се оригна. — Вътре ли си?
— Не съм. Разбира се, че съм вътре, друже. Ти закъсня! Струва ми се, че си ходил от кръчма в кръчма! Няма водка, няма бира, а ние с Мейбъл сме тук, за да те посрещнем.
Суслов се запъти към асансьора. Вратата на апартамента вече беше отворена и един малък грозен мъж с румено лице на около шестдесет протегна ръката си.
— Хвърли камък по гадните врани! Да зарежем нещо — каза Клинкър с усмивка, която показваше евтини изкуствени зъби. — Ти си си сръбнал малко, а приятелче? — Суслов го прегърна като мечка, в замяна получи същото и влязоха вътре.
Апартаментът се състоеше от две мънички спални, всекидневна, кухня, баня. Стаите бяха оскъдно, но приятно мебелирани и единственият разкош беше малък магнетофонен дек, от който силно се носеше оперна музика.
— Бира или водка?
Суслов засия и се оригна.
— Първо да пусна една вода, после водка, после… после още една и тогава… тогава в леглото.
— Прав си, Капитане, стари мой друже. Хей, Мейбъл, кажи здрасти на Капитана!
Старият сънен булдог върху добре изгризаната си постелка отвори за малко едното си око, излая веднъж и отново заспа почти веднага. Клинкър засия, отиде до масата, наля една люта водка и чаша вода. Без лед. Той отпи малко „Гинес“ и извика:
— Колко ще останеш, Грегор?
— Само тази вечер, товарищ. Може би и утре вечер. Утре… утре трябва пак да съм на борда. Но утре вечер… може би, а?
— Ами Джини? Тя отново те изгонила…?
В безличния камион, паркиран долу на пътя Роджър Крос, Брайън Куок и техникът от полицейската радиослужба слушаха този разговор през един високоговорител. Чуха Клинкър да се киска и да повтаря:
— Значи те е изхвърлила, а?
— Цяла вечер танцувахме джига и тя… тя казва иди при Ърни и ме остави… остави ме да спя.
— Ти си един щастлив мръсник. Тя е принцеса, онази. Доведи я утре тук.