— О, бедният. — Тя чу смеха му. Побъбриха малко, а след това той затвори.
Мери въздъхна и си наля още една чаша чай, добави мляко и захар и се замисли за Джон Чен. Едно време беше лудо влюбена в него. Бяха любовници повече от две години и той й беше първият мъж. Това стана в японския концентрационен лагер, в затвора „Стенли Призън“ в южната част на острова.
През 1940 г. тя издържа изпита за цивилна служба в Англия с почести и след няколко месеца я изпратиха в Хонконг около Кейп. Пристигна в края на 1941 година, едва 19-годишна и тъкмо навреме, за да я интернират заедно с всички цивилни европейци и да остане там до 1945.
„Бях на двадесет и две, когато излязох, а през последните две години бяхме любовници, Джон и аз. Бедният Джон. Постоянно тормозен от скапания си баща и от болната си майка, без никаква възможност да избяга от тях и почти никакъв личен живот в лагера, затворен със семейства, деца, бебета, съпрузи, съпруги, омраза, глад, завист и малко смях през всичките онези години. Любовта направи лагера по-поносим…
Не искам да мисля за онези отвратителни времена.
Или за гадното време след лагера, когато той се ожени според избора на баща си — една малка харпия, но с пари, влияние и фамилни връзки в Хонконг. Аз нямах нито едно от тези неща. Трябваше да се завърна вкъщи, но не исках, за какво трябваше да се прибирам? Така останах и работих в колониалната служба, забавлявах се, добре, достатъчно добре. И тогава срещнах Робърт.
Ах, Робърт. Ти беше добър човек и се отнасяше добре с мен. Забавлявахме се и аз бях мила съпруга и все още се опитвам да бъда. Но не мога да имам деца, а ти… ние и двамата искаме деца. Един ден преди няколко години, разбра за Джон Чен. Никога не ме попита за него, но аз зная, че оттогава го намрази. Всичко това се случи много преди да те срещна, а и ти знаеше за лагера, но не и за моя любовник. Спомни си как, преди да се оженим попитах: «Искаш ли да узнаеш моето минало, скъпи?», а ти каза: «Не, старо момиче.»
Имаше навика да ме наричаш «старо момиче» през цялото време. Сега не ме наричаш никак. Само Мери понякога.
Бедни Робърт! Как ли съм те разочаровала!
Бедни Джон. Как ме разочарова ти — някога толкова чудесен, а сега толкова истински мъртъв. Иска ми се и аз да бях умряла.“
Тя се разплака.
38
— Ще продължи да вали, Алексей — каза Дънрос. Пистата вече беше мокра, надвиснаха тежки облаци, а денят беше мрачен.
— Така е, тай-пан. Ако вали и утре, макар и не през целия ден, състезанието в събота ще бъде отвратително.
— Жак, а ти какво мислиш?
— Съгласен съм — каза де Вил. — Благодаря на Бога за дъжда, но по дяволите, ще бъде жалко, ако състезанията бъдат отменени.
Дънрос кимна с глава.
Стояха на тревата близо до кръга на победителя на състезателната писта „Хепи вели“. Тримата мъже бяха с шлифери и шапки. През лицето на Дънрос минаваше една ужасна резка, но очите му бяха спокойни и ясни и той стоеше непринуден и уверен. Другите — треньори, собственици и наблюдатели бяха се разпръснали, еднакво замислени. Няколко коня правеха тренировки, сред тях Ноубъл Стар, Бъкейниър, Лес с жокей от конюшнята, който го беше яхнал и конят на Горнт — Пайлът Фиш. Всички коне бяха упражнявани предпазливо. Пистата и достъпът до нея бяха много хлъзгави. Но Пайлът Фиш беше наперен, вдигаше се на задните си крака и се радваше на дъжда.
— В прогнозата за времето тази сутрин казаха, че бурята е била страхотна. — Сините очи на Травкин бяха уморени и с червени кръгове около тях. Той наблюдаваше Дънрос. — Ако дъждът спре утре пистата все още ще бъде мека.
— Това помага или вреди на шансовете на Ноубъл Стар, Алексей? — попита Жак.
— Както Бог пожелае, Жак. Тя никога не е тичала в дъжд.
За Травкин беше много трудно да се концентрира. Снощи отново се обади непознатият от КГБ и той грубо попита защо беше изчезнал така внезапно.
— Вие не можете да задавате въпроси, принц Курган. Кажете ми всичко, което знаете за Дънрос. Сега. Всичко. Неговите навици, клюките за него, всичко.
Травкин се подчини. Знаеше, че е хванат натясно, знаеше, че непознатият ще запише на магнетофон думите му, за да провери истинността им. И най-малкото отклонение от истината може би означаваше погребален звън за неговата съпруга или за неговия син, или за съпругата на неговия син, или за децата на неговия син, ако те действително съществуваха.
„Има ли ги?“, попита се отново той, агонизирайки.