Външният телефон издрънча.
— Да, Пен? — каза той. Странен глас попита:
— Мистър Дънрос?
— Да, кой се обажда — не можеше да разпознае гласа на мъжа, нито акцента му.
— Казвам се Кърк, Джейми Кърк, мистър Дънрос. Аз съм приятел на мистър Грант, Алън Медфърд Грант… — Дънрос почти изпусна телефона… — Ало? Мистър Дънрос?
— Да, моля продължете — Йан преодоля шока си. А. М. Г. беше един от малкото, който имаше този номер и той знаеше, че се използва само при спешни случаи, при някаква много специална причина. — Какво мога да направя за вас?
— Аз съм от Лондон, всъщност от Шотландия. Алън ми каза да се обадя веднага щом пристигна в Хонконг. Той ми даде вашия телефонен номер. Надявам се, че не съм ви обезпокоил?
— Изобщо не, мистър Кърк.
— Алън ми даде един пакет за вас и искаше да говоря с вас. Моята съпруга и аз сме в Хонконг за три дни, ето защо се чудя дали не бихме могли да се срещнем.
— Разбира се. Къде сте отседнали? — попита спокойно, въпреки че сърцето му биеше лудо.
— „Найн дрегън“ в Каулуун, стая 455.
— Кога за последен път видяхте Алън, мистър Кърк?
— Когато тръгнахме от Лондон. Това беше, вече две седмици. Да. Две седмици до днес. Бяхме в Сингапур и Индонезия. Защо?
— Следобед, дали ще бъде удобно? Извинете, всичко е препълнено до три и двадесет. Мога да се видя с вас тогава, ако ви е удобно.
— Три и двадесет е добре.
— Ще изпратя за вас кола…
— Няма нужда. Можем сами да стигнем до вашия офис.
— Това не е безпокойство. Една кола ще ви чака в два и тридесет.
Дънрос затвори телефона, потънал в мисли. Часовникът отмери осем и четиридесет и пет. Почукване. Клаудия отвори вратата.
— Сър Луис Базилио, тай-пан.
Във „Виктория“ Джонджон крещеше в телефона:
— Не давам пукната пара, какво мислите вие копелета в Лондон, казвам ви, в началото сме на една операция тук, и изглежда наистина много миризлива. Аз… какво? Говори по-високо, човече. Връзката е отвратителна… Какво?… Не може да ме интересува, че е един и тридесет през нощта — къде по дяволите беше все пак — опитвах да се свържа с теб от четири часа!… Какво?… Чий рожден ден? Боже всемогъщи… — Пясъчните му вежди се извиха и той обузда гнева си. — Слушай, слизай в монетния двор… най-напред… противно нещо и им кажи… Ало?… За Бога! — Той започна да удря по вилката. — Ало!
След това затръшна слушалката, изпсува и натисна бутона на вътрешния телефон.
— Мис Милс, прекъсна, моля ви свържете ме отново, възможно най-бързо.
— Разбира се — каза хладният, много английски глас. — Мистър Дънрос е тук.
Джонджон погледна часовника си и пребледня. Беше девет и тридесет и три.
— О, Боже! Задръж… да задръж обаждането. Аз ще… — Бързешком, затвори телефона, втурна се към вратата, успокои се и отвори с пресилено равнодушие.
— Скъпи Йан, толкова съжалявам, че те накарах да чакаш. Как я караш?
— Чудесно. А ти?
— Прекрасно.
— Прекрасно? Това е интересно. Трябва да има шест — или седемстотин нетърпеливи клиенти, които са се наредили отвън, а вие имате половин час до започване на работното време. Има няколко дори пред „Блекс“.
— Повече от няколко… — спря съвсем навреме. — Няма нищо обезпокоително, Йан. Кафе ли искаш или отиваме направо в офиса на Пол.
— В офиса на Пол.
— Добре. — Джонджон поведе нагоре по коридора с дебели килими. — Не, изобщо няма проблем, — само няколко суеверни китайци, знаеш какви са, слухове и всичко това. Ужасен пожар. Чувам, че Кейси се е разсъблякла и се е гмуркала да спасява. Бяхте ли на пистата тази сутрин? Дъждът е страхотен, нали?
Безпокойството на Дънрос нарасна.
— Да, чувам, че има опашки пред почти всички банки в колонията. С изключение на Китайската.
Смехът на Джонджон прозвуча кухо.
— Нашите комунистически приятели изобщо няма да приемат фалит по отношение на тях.
— Така че банкрутът е започнал?
— В „Хо-Пак“, да. При нас — не. Аз действително разбирам, че Куанг е взел няколко много опасни заема. Страхувам се, че богатството на Чинг също не е в добро състояние. И още нещо. Смайлър Чинг заслужава да изяде един хубав пердах заради безделието си през годините и съмнителните начинания.