— Джос — Питър Марлоу се чувстваше разсипан. — Всички ли ще се разболеят? Сигурно бяхме около трийсет или четирийсет из водата — невъзможно е да не пиеш от онази мръсотия.
Докторът се поколеба.
— От петдесет може би пет ще се разболеят много сериозно, петима ще останат напълно здрави, а останалите ще бъдат по средата — хонконгците по-малко ще се разболеят от пришълците. Но, както вие казахте, почти всичко е джос. — Той намери кочана си. — Ще ви напиша рецепта за един доста модерен антибиотик, но продължете с лекарството на д-р Коликос, това ще успокои вашите кореми. Наблюдавайте я много внимателно. Имате ли термометър?
— А, да. С… — един спазъм премина през Питър Марлоу, разтърси го и премина. — Когато пътува с малки деца, човек трябва да има чантичка за първа помощ.
— И двамата мъже се опитваха да не гледат вратата на банята. Те дочуваха как болката последователно растеше и намаляваше.
— На колко години са децата ви? — попита разсеяно доктор Тулей, скривайки загрижеността си, докато пишеше. Когато влезе той забеляза щастливия хаос на мъничката втора спалня отделно от малката безцветна всекидневна — достатъчно голяма за двете свързани легла, а играчките бяха разпилени. — Моите са големи. Аз имам три дъщери.
— Какво! О, нашите са на четири и на осем. Те са… Те и двете са момичета.
— Имате ли бавачка?
— Да. Въпреки дъжда тази сутрин тя заведе децата на училище. Минават през пристанището и вземат bo-pi. — Bo-pi беше такси без официално разрешение, незаконно, но почти всички го използваха от време на време. — Училището е край „Гардън роуд“. Повечето дни те настояват да ходят сами. Те са в абсолютна безопасност.
— Да, разбира се.
Ослушаха се. Всяко сподавено усилие отекваше в двамата мъже.
— Е, не се притеснявайте — каза докторът колебливо. — Ще се погрижа да изпратят лекарствата — има аптека в хотела. Ще ги прибавя към сметката ви. Ще се върна довечера в шест, колкото ми е възможно по-рано. Ако има някакъв проблем… — Той внимателно подаде една рецепта. — Телефонният ми номер е на рецептата. Няма да се колебаете и ще ми позвъните, нали?
— Благодаря. А сметката…
— Не е нужно да се тревожите за това, мистър Марлоу. Първата задача е да се оправите. — Доктор Тулей гледаше във вратата. Страхуваше се да тръгне. — Бяхте ли в армията?
— Не. Във въздушните войски.
— А! Брат ми беше един от малкото. Той бомбардира в… — Спря. Фльор Марлоу викаше колебливо през вратата:
— Докторе… бих… бихте ли…
Тулей отиде към вратата.
— Да, мисис Марлоу? Добре ли сте?
— Бих… Бихте ли…
Той отвори вратата и я затвори след себе си.
— Аз… то… — Нов спазъм я накара да се сгърчи.
— Не се тревожи — каза той, като я успокояваше. Сложи едната си ръка на гърба й, а другата върху стомаха й, като й помагаше да поддържа измъчените коремни мускули. Ръцете му масажираха внимателно и с вещина. — Ето, ето! Само се освободи, аз няма да позволя да паднеш. Ти си точно на възрастта на моята най-малка дъщеря. Аз имам три, а най-голямата има две деца… Ето, само се отпусни, просто недей да мислиш за болките, скоро ще се почувстваш добре и ще ти стане топло…
След известно време спазмите отминаха.
— Аз… Боже, съжа… съжалявам. — Младата жена започна пипнешком да търси рулото с тоалетната хартия, но отново я разтърси спазъм. Докторът се чувстваше неловко в малката стая, но продължаваше да се грижи и да я подкрепя. Една болка полази по гърба му.
— Аз съм… аз съм добре сега — каза тя. — Благодаря.
Знаеше, че това не е така. Цялата се беше изпотила. Той избърса лицето и ръцете й вместо нея. После й помогна да стане, като я поддържаше. По хартията имаше следи от кръв, а също и по чинията, но все още нямаше кръвоизлив и той въздъхна с облекчение.
— Ще се оправиш — каза той. — Ето, задръж една секунда. Не се страхувай. — Той сложи ръцете й на мивката. Бързо сгъна една суха кърпа по дължината и я уви здраво около стомаха й, опъна краищата й, за да може да я държи. — Това е най-доброто за разбъркан стомах. Поддържа го и го държи топъл. Дядо ми също беше лекар, в индийската армия, и се кълнеше, че това е най-доброто. — Той я погледна настойчиво. — Ти си една чудесна смела млада жена. Ще се оправиш. Готова ли си?
— Да. Съ… съжалявам за…