Силата на колонията винаги е била в нейната евтина, многобройна и безконфликтна работна сила. Колонията осигуряваше постоянно убежище и искаше в замяна само мирен труд, независимо каква бе надницата за деня. Хонконг никога не търсеше емигранти, но хора от Китай винаги идваха. Те пристигаха денем и нощем, с кораби, пеша, дори и на носилка. Пресичаха границата всеки път, когато глад или размирици разтърсваха КНР, за да останат и бъдат претопени, но идваше време, когато се връщаха вкъщи, защото Китай оставаше завинаги техен дом, дори и след десет поколения. Бежанците невинаги бяха добре дошли. Миналата година колонията беше почти залята от хора. По някаква неизвестна причина и без предупреждение, граничарите на Китай охлабиха строгия контрол и в продължение на една седмица ежедневно се изсипваха хиляди китайци. Идваха главно през нощта, над и през символичната, единична ограда, която разделяше Новите територии от Куантунг, съседната провинция. Полицията беше безпомощна да спре притока. Наложи се да извикат армията. Една нощ, през май, почти шест хиляди от незаконно преминаващите тълпи бяха арестувани, нахранени и на другия ден, върнати през границата. Но няколко хиляди се спасиха от капана. Катастрофата продължаваше нощ след нощ, ден след ден. Десетки хиляди новодошли. Скоро тълпи от възмутени китайци, изпълнени със съчувствие, дойдоха на границата, за да се опитат да спрат депортирането. Но то беше необходимо, защото колонията бе претъпкана с незаконни бежанци и беше невъзможно да се изхранят, подслонят и приобщят толкова много внезапно придошли хора. Вече имаше безброй, за които трябваше да се грижат, а някога бяха съвсем малък процент.
Скоро, така внезапно, както и започна, човешкият поток спря и границата бе затворена. Отново по неизвестна причина.
Между сто и двеста хиляди избегнаха капана и останаха. Дядото и бабата на Спектакълс Уу и четирима чичовци, със семействата си, общо седемнадесет души, бяха сред тях. Откакто пристигнаха живееха в заселената област, високо над Абърдийн. Спектакълс Уу уреди всичко. По-голямата част от земята бе притежание на фамилията Чен и доскоро бе без стойност. Сега вече стана ценна. Семейство Чен я даваше под наем, сантиметър по сантиметър, на всеки, който желаеше да плаща. Спектакълс Уу с благодарност бе наел 20 на 12 инча за 1.00 ХК на инч месечно и помогна на семейството да скалъпи изграждането на две жилища, които до падането на този дъжд, бяха сухи. Имаше по един кран за вода на сто семейства, нямаше канализация и електрическо осветление, но градът на тези незаконни заселници процъфтяваше и беше много добре уреден. Един от чичовците вече имаше малка работилница за изкуствени цветя, разположена в един бордей, за 1.50 ХК на инч месечно. Друг беше наел сергия и продаваше вкусни оризови питки и оризова каша, направени според изискванията на Нинг-ток. Всичките седемнадесет души работеха вече осемнадесет месеца, за да се изхранят. Имаше и бебе, родено миналата седмица. Дори на двегодишните възлагаха по-лека работа — да подреждат пластмасовите листенца за изкуствените цветя, които младите и по-възрастните изработваха. За много от заселниците на хълма те бяха източник на пари за храна, а също и за комар.
„Да — мислеше си Спектакълс Уу въодушевено — дано Бог ми помогне да получа навреме част от наградата за залавянето на Бившите вълци, за да заложа на съботните надбягвания на Лоцман, черния жребец, който, според всички предзнаменования, ще спечели.“
Той сподави прозявката си. Крачеше тежко, босокрак, по една от тесните, лъкатушещи улички в селището, а до него вървеше шестгодишната му племенница. Също босонога. Дъждът продължаваше да замъглява дебелите стъкла на очилата му. И двамата стъпваха внимателно, за да не попаднат върху счупено стъкло или ръждясали ламарини. На места калта стигаше до глезени. И двамата бяха навили панталоните си. Тя носеше широка сламена шапка. Неговата беше обикновена, купена на старо, както и дрехите. Това беше единственото облекло, което притежаваше, освен обувките в найлонов плик, за да ги предпази от дъжда. Прескачайки една мръсна дупка, той едва не изгуби равновесие. „Дю не ло мо“, изруга той, щастлив, че не живее тук, че стаята, която нае и делеше с майка си, до полицейския участък в Ийст Абърдийн, е суха и не бе изложена на капризите на боговете на времето, както тези тук. „И благодаря ти Боже, че не трябва да изминавам целия този път всеки ден. Дрехите ми щяха да се съсипят и цялото ми бъдеще би било поставено на карта, защото в «Спешъл интелиджънс» обичат чистотата и точността. О, Боже, нека това бъде моят ден!“