Момиченцето все още криволичеше по ръба на пропастта, където земята бе пропаднала. Ръбът се ронеше и буци кал и камъни се свличаха в пропастта. Водата от канала улесняваше това. Почувства, че се пързаля, затова пристъпи колебливо назад, но земята поддаде и тя спря, вкаменена, като стискаше здраво питката в ръцете си. Заби пръстите на краката си в меката пръст, за да запази равновесие.
— Не мърдай — извика един старец.
— Махни се от ръба — кресна друг, а останалите чакаха и гледаха, затаили дъх, да видят какво ще решат боговете.
Един десетфутов къс пропадна и се срина в бездната, отнасяйки и момиченцето. То бе затрупано съвсем малко, само до колене. Увери се, че питката е в ръцете й и избухна в сълзи.
42
Полицейската кола на груповия началник Армстронг си проправяше път през кръжащата сърдита тълпа, събрана на пътя, пред банка „Хо-Пак“, водещ към полицейския участък в Ийст Абърдийн. Тълпите задръстваха улиците пред всички останали банки в областта, големи и малки — дори „Виктория“, която беше през една улица от „Хо-Пак“. Всички нетърпеливо чакаха да влязат и да изтеглят парите си.
Навсякъде настроението бе променливо и опасно. Проливният дъжд създаваше допълнително напрежение. Бяха издигнати прегради за насочване на хората към и от банките, подсилени от неспокойни, изнервени полицаи — по 20 на 100 000 души, невъоръжени, но с палки.
— Слава Богу, че вали — измърмори Армстронг.
— Сър? — попита шофьорът. Дразнещ писък от лошо нагласения предпазен щит заглуши гласа му.
Армстронг повтори по-високо и добави:
— Ако беше горещо и влажно, цялото това проклето място щеше да е готово за борба. Дъждът е благословен.
— Да, сър. Така е.
След малко, полицейската кола спря пред участъка. Той влезе бързо. Главният инспектор Доналд С. С. Смит го чакаше. Лявата му ръка беше привързана за рамото.
— Съжалявам, че закъснях — каза Армстронг. — В продължение на мили проклетото движение е задръстено.
— Няма значение. Жалко, но нямам достатъчно хора, драги. Уест и Сентръл Абърдийн ни сътрудничат, но те също имат проблеми. Ще трябва да се задоволим с един полицай откъм гърба, той вече е на разположение, в случай, че изтървем някой от негодниците. Ние ще бъдем отпред със Спектакълс Уу.
Смит разказа на Армстронг за плана.
— Добре.
— Да тръгваме ли? Не искам много да се бавя.
— Разбира се. Навън изглежда е много рисковано.
— Надявам се, че проклетият дъжд ще продължи докато банките затворят и изплатят последното пени. Ти ликвидира ли твоите?
— Шегуваш се! С моята оскъдна заплата! — Армстронг се протегна — Гърбът го болеше. — Ах Там в апартамента ли е?
— До колкото знаем. Семейството, за което работи се нарича Чънг. Той е боклукчия. Един от негодниците може също да е там, затова трябва да влезем бързо. Имам разрешение от комисаря да нося револвер. Искаш ли и ти един?
— Не, не благодаря. Хайде да тръгваме.
Смит беше по-нисък от Армстронг, но добре сложен и униформата му отиваше. Непохватно, заради ръката си, взе дъждобрана и тръгна, но спря.
— Съжалявам, шефе. Брайън Куок се обади. Ще му позвъниш ли? Искаш ли да ползваш канцеларията ми?
— Благодаря. Има ли кафе? Бих изпил една чаша.
— Ей сега.
Канцеларията беше спретната, удобна за работа, но сива, макар, че Армстронг забеляза скъпите столове, бюрото и радиосъоръженията.
— Подаръци от благодарни клиенти — каза Смит самодоволно. — Ще те оставя за една-две минути.
Армстронг кимна и набра номера.
— Да, Брайън?
— О, здравей, Робърт! Как върви? Старецът каза да я доведеш до управлението и да не я разпитваш в Ийст Абърдийн.
— Добре. Тъкмо тръгваме. В управлението, а? Защо?
— Не ми каза, но днес е в добро настроение. Изглежда имаме 16/2 тази вечер.
Интересът на Армстронг нарасна. 16/2 означаваше, че са проникнали във вражеско скривалище и ще предадат шпионина или шпионите в полицията.
— Нещо във връзка с нашия въпрос? — попита предпазливо, като имаше предвид „Севрин“.
— Може би. Помниш ли какво казвах за нашия агент? Убеден съм повече от всякога, че съм прав.
Брайън Куок премина на кантонезки. Употребяваше мъгливи изрази и намеци в случай, че го подслушват. Армстронг слушаше с растящо безпокойство, тъй като най-добрият му приятел разказваше какво се бе случило на дългата частна среща между Крос и Суслов.