— Но това не означава нищо. Крос познава този мръсник. Дори аз съм пил с него един-два пъти, проучвайки го.
— Може би. Но ако Крос е нашият агент, много ще му приляга да направи замяна публично. А?
Армстронг се изпълни с мрачни предчувствия.
— Сега не му е времето, приятелю — каза той. — Веднага щом дойда в управлението трябва да поговорим. Можем да обядваме и да разговаряме.
Отново пауза.
— Старецът иска да му доложиш веднага щом хванеш бавачката.
— Добре. До скоро.
Армстронг остави слушалката. Смит се върна. Замислено му подаде чаша кафе.
— Лоши новини?
— Нищо, освен проклети неприятности, каза Армстронг кисело. — Винаги проклетите неприятности.
Той изсърба кафето. Чашката беше от отличен порцелан, а кафето освежаващо, прясно, скъпо и вкусно.
— Това се казва кафе. Крос иска да я заведа направо в управлението, не тук.
Смит сбърчи вежди.
— Иисусе, какво толкова важно има в една дърта бавачка — попита ядосано. — Тя е в моя съдебен…
— За Бога, откъде да знам! Не давам и… — По-едрият мъж овладя избухването си — извинявай, не съм спал достатъчно последните няколко дни. Не аз издавам заповедите. Крос каза да я заведем в управлението. Никакви обяснения. Той може да стъпче всеки. „Спешъл интелиджънс“ погазва всеки, знаеш как е.
— Надменно копеле! — Смит допи кафето си. — Благодаря на Бога, че не съм в СИ. Ще ми бъде противно да имам работа с този мръсник всеки ден.
— Аз не съм там и все пак, той ми създава неприятности.
— Заради нашия агент ли?
Армстронг се вторачи в него.
— Какъв агент?
Смит се изсмя.
— Хайде, за Бога! Носи се слух сред Драконите, че нашите безстрашни шефове са били посъветвани да открият мръсника много бързо. Изглежда, че министърът критикува губернатора! В Лондон толкова са се сбъркали, че изпращат шефа на МИ–6. Предполагам знаеш, Съндърс пристига утре с полет на БОАК.
Армстронг въздъхна.
— Откъде, по дяволите, получават информация?
— Телефонистите, уличните чистачки, кой знае. Но можеш да се обзаложиш, че поне един от тях знае всичко. Познаваш ли Съндърс?
— Не, никога не съм го виждал.
Армстронг отпи от кафето.
— Щом знаят всичко, кой е агентът?
След кратко мълчание Смит каза:
— Този вид информация би била скъпа. Да питам ли за цената?
— Да. Моля те — едрият мъж остави чашата си. — Агентът не те притеснява, нали?
— Не, никак. Аз си върша работата и не се тревожа за агенти и не се мъча да ги хвана. В момента, в който заловиш и премахнеш един мръсник, ще се появи друг. Между другото, ако не беше тази проклета бъркотия в „Хо-Пак“, този участък все още щеше да е най-добрият, а моята област — Ийст Абърдийн — най-спокойната в колонията. Това е всичко, което ме засяга.
Смит предложи цигара от скъпа, златна табакера.
— Ще запалиш ли?
— Не, благодаря, отказах ги.
— Браво. Ако ме оставят на мира до пенсионирането ми след четири години, всичко ще бъде наред.
Той запали със златна запалка и Армстронг го намрази още повече.
— Всъщност, мисля, че е глупаво от твоя страна да не взимаш плика, който ти оставят всеки месец на бюрото.
— Ти знаеш? — Армстронг застина.
— Да. Не трябва да правиш нищо. Абсолютно нищо. Гарантирам.
— Но веднъж ти заведе един на притока без гребло!
— Това е Китай и не е същото. — Смит погледна студено. — Знаеш по-добре от мен, нали?
— Един от твоите „приятели“ ли те помоли да ми съобщиш?
Смит сви рамене.
— Аз чух друг слух. Твоят дял от наградата на Драконите за откриването на Джон Чен е 40 000 ХК.
— Не го намерих! — каза Армстронг дрезгаво.
— Дори и така да е. Довечера ще намериш плик върху бюрото си. Така чух, драги. Само слух, разбира се.
Мозъкът на Армстронг отсяваше информацията. Четиридесет хиляди покриваха точно най-належащия, отдавна пресрочен дълг, който трябваше да плати до понеделник. Загуби на фондовата борса.
„Смит отново е прав — мислеше той, без горчивина. Тези негодници знаят всичко и ще бъде толкова лесно да открият какви дългове имам. Да го взема ли, или не?“