Над бара бяха стаите, но за моряците не беше препоръчително да ходят там. Не всички момичета бяха чисти или предпазливи, не поради липса на възможности, а поради невежество. А късно през нощта можеше да бъдеш изпързалян, въпреки, че само много пияните биваха обирани. В края на краищата това не беше нужно — моряците бяха готови да изхарчат всичко, което имаха.
— Искаш ли да си поиграем? — попита го изрисуваното дете.
„Дю не ло мо на всичките ти предшественици — искаше да й каже той. — Би трябвало да си вкъщи с учебниците“. Но не го каза. Няма смисъл. По всяка вероятност родителите й с благодарност са уредили тази работа за нея, така че цялото семейство да може да свърже двата края.
— Искаш ли да пиеш? — попита той.
— Скоч, скоч — властно извика детето.
— Защо да не ти взема чай, а ще ти дам парите — каза кисело той.
— По дяволите всички богове и майките на боговете, аз не мошеничка.
Детето високомерно му показа мръсната чаша, която келнерът сложи шумно. В нея наистина имаше евтино, но истинско уиски. Тя го пресуши, без да трепне.
— Келнер, още един скоч и една бира! Ти пие, аз пие, после ние цуни-гуни.
Армстронг я погледна.
— Как се казваш?
— Лили. Лили Чоп. Двадесет и пет долара за кратък сеанс.
— На колко си години?
— На мноооого. Ти на колко си?
— Деветнадесет.
— Ха! Полицаите винаги лъжат.
— От къде знаеш, че съм полицай?
— Шефът ми каза. Само двадесет долара, а?
— Кой е шефът? Кой от всичките?
— Тя. Зад бара. Тя е мама-сан.
Армстронг се вгледа през дима. Жената беше суха и мършава на около петдесет, потеше се и работеше здраво, като не преставаше да върти вулгарни закачки с моряците докато изпълняваше поръчките.
— От къде знае тя, че аз съм полицай?
Лили отново вдигна рамене.
— Слушай, тя ми каза да те правя щастлив, или айде на улицата. Да идем горе, а?
Детето стана. Сега видя страха й.
— Седни — нареди той.
Тя седна още по-изплашена.
— Ако не ти доставя удоволствие тя ще ме из…
— Ти ми доставяш удоволствие — въздъхна Армстронг. Това беше стар номер. Ако отидеш — плащаш, ако не — плащаш, а шефът винаги ти изпраща млада. Той подаде петдесет долара.
— Ето. Иди и ги дай на мама-сан с моите благодарности. Кажи й, че сега не мога да правя цуни-гуни, защото съм в месечното си неразположение. Имам една достопочтена червена гостенка.
Лили го изгледа глупаво, а после се изкикоти като старица.
— Айейа, по дяволите всички богове, това е добре.
Тя си тръгна, вървеше трудно с високите си токове, нейният безсрамен cheong-sam срязан много високо, показваше много слабите й крака и задни части.
Армстронг изпи бирата, плати сметката и се изправи, пробивайки си път към вратата през потните кряскащи моряци.
— Ти добре дошъл винаги — извика мама-сан когато мина край нея.
— Знам — отговори той без злоба.
Дъждът вече само ситно ръмеше. Притъмняваше. На улицата имаше много повече моряци, всичките американци. Капитаните бяха наредили на британските си моряци първите няколко дни да не излизат от този район. След миг се отдели от „Глоу систър“ и крайбрежната улица, и започна да се шляе из тълпата нагоре по „О’Браян роуд“. Градът миришеше хубаво, беше чист и измит. На ъгъла той зави по „Лошард роуд“ и най-накрая намери уличката, която търсеше. Тя беше оживена както обикновено, с улични сергии и магазини и мършави кучета, пилета в клетки сушени печени патици, меса, които висяха на ченгели, зеленчуци и плодове. Непосредствено до изхода на уличката имаше малка сергия със столове под един навес. Той кимна с глава на собственика, избра си един тъмен ъгъл, поръча си купа сингапурска юфка — чудесна, леко запържена, юфка, тънка като фиде, с червен пипер, подправки и с кълцани скариди и пресни зеленчуци. Чакаше.
Брайън Куок.
Винаги обратно при Брайън Куок.
И обратно към 40 000 в използвани банкноти, които намери в чекмеджето на бюрото си, онова, което винаги държеше заключено.