„Съсредоточи се — каза си той — или неволно ще направиш грешка, ти ще сгрешиш. Не можеш да си позволиш една грешка.“
Беше уморен, чувстваше някаква непреодолима мръсотия, която не може да се изчисти със сапун и топла вода. С усилие накара очите си да търсят жертвата, ушите му да долавят уличните звуци.
Едва беше изпразнил купата си, когато видя американския моряк. Мъжът беше слаб, носеше очила и се извисяваше над пешеходците китайци, въпреки че ходеше леко приведен. Ръката му беше около една уличница. Тя носеше чадър и се влачеше след него.
— Не, не тук мили — увещаваше го тя. — Моя стая друга страна… разбира?
— Разбира се, сладурче, но първо ще минем оттук, а после ще отидем по твоя път. А? Хайде, скъпа.
Армстронг хлътна по-навътре в сянката. Гледаше ги как приближават и се чудеше дали това е онзи. Акцентът му беше южняшки и звучеше приветливо, гласът му беше мелодичен и наближаваше тридесетте. Докато се шляеше по оживената улица гледаше насам-натам и се опитваше да се ориентира. Забеляза шивашкото ателие на един от ъглите на улицата, което се наричаше „Ушиване на костюми Поптинг“, а срещу него малък ресторант. Грубо написан знак сочеше към един стълб — „Добре дошли на американските моряци“. От колонка с китайски йероглифи, изписани ясно се четеше: Ресторант „1000 години здраве за Мао“.
— Айде, сладурче — каза сияещият моряк. — Хайде да изпием по една бира тук.
— Това място не добро, мили, по-добре ела мой бар, а?
— По дяволите, ще пием бира тук.
Тя го последва намръщено.
— Бира. Две бири! „Сан Мигел“, а? Пила ли си, а?
Армстронг ясно виждаше и двамата. Около една от масите имаше четирима кули, които шумно поглъщаха юфка и супа. Погледнаха моряка и момичето. Един от тях каза нещо неприлично и другите се разсмяха. Момичето се изчерви и се обърна с гръб. Морякът се тананикаше внимателно оглеждайки се наоколо като процеждаше бирата си, а после се изправи.
— Трябва да използвам двете нули.
Той безпогрешно отиде в задната част през оплютата от мухи завеса, мъжът зад тезгяха го гледаше кисело. Армстронг въздъхна и се отпусна. Капанът задейства.
След миг морякът се върна.
— Айде — каза той — да се разкараме оттук.
Той пресуши чашата си, плати и те си тръгнаха ръка за ръка отново по пътя, по който бяха пристигнали.
— Искате ли още сингапурска юфка? — грубо запита собственикът на сергията Армстронг. Враждебни очи, само две цепки на лицето с високи скули.
— Не благодаря. Само още една бира.
— Няма бира.
— Дю не ло мо на теб и твоя род — изсъска Армстронг на перфектен уличен кантонезки. — Аз глупак от Голдън Маунтън ли съм? Не, аз съм гост в твоя мръсен ресторант. Дай ми една скапана бира или ще накарам моите хора да разрежат тайния ти чувал и да нахранят с фъстъците, които ти наричаш твое богатство най-близкото куче.
Мъжът нищо не каза. Отиде до най-близката улична сергия и взе един „Сан Мигел“, занесе го обратно, сложи го на тезгяха и го отвори. Останалите, които вечеряха в ресторанта все още гледаха с отворена уста Армстронг. Той рязко се изкашля и впери студените си сини очи в мъжа, който беше най-близо. Видя, че той потрепери и погледна встрани. Разтревожени другите пак се наведоха над купите си, неудобно беше да си в компанията на един полицай — варварин, който имаше лошите обноски да псува на техния език така, както го правеха те.
Армстронг се отпусна по-удобно на столчето, погледът му се движеше по булеварда и по улицата. Чакаше търпеливо.
Не му се наложи да чака дълго. Видя малкия, тантурест и набит европеец, който идваше нагоре по уличката. Спря пред витрината на евтин магазин за обувки.
„А, той е професионалист“ — помисли си Армстронг. Знаеше, че мъжът използва стъклото, за да огледа ресторанта. Не бързаше. Беше облечен в безформена мушама и шапка. Не се поддаваше на описание. Един кули го скри за миг, размотавайки се с огромни вързопи в двата края на бамбукова тояга върху двете му рамена. Излезе от уличката скрит от кули, но — не спря, а продължи нагоре.
„Много е добър — помисли отново полицаят, докато все още можеше да го вижда. — Този мръсник е правил това и друг път. Трябва да е от КГБ. Е, няма да чакам дълго, скъпи ми приятелю.“
Мъжът отново гледаше в един магазин. Хайде, рибке. Държеше се точно като пъстърва. Направи няколко разходки, отдалечаваше се и се връщаше, но винаги много внимателно, без да привлича вниманието. Накрая влезе в един ресторант с отворена витрина, седна и поръча бира. Армстронг отново въздъхна, сега вече щастлив.