— Така че нищо, Линк. Знаеш моето мнение за него. Съгласна съм, че не можем да си вземем капитала обратно. Той купи свободно и открито, а и най-напред попита. — Тя намести очилата си и си отбеляза нещо. — Ще уговоря срещата и ще бъда любезна както винаги. По-нататък: Банковата сметка на нашата компания във „Виктория бенк“ е действаща. Внесох 25 000, а това е чековата книжка. Установихме въртящ се фонд и „Фърст сентръл“ може във всеки момент, когато пожелаем, да прехвърли началния капитал от седем милиона на сметката. Там има телекс — потвърждение. Открих твоя лична сметка в същата банка — ето ти чековата книжка с още 25 бона — 20 в хонконгски ценни книжа с ежедневна отсрочка. — Тя се усмихна. — С това можеш да си мушнеш няколко купи с чопсу, и едно хубаво парче нефрит, макар че чувам, че е много трудно да различиш фалшификатите от истинските.
— Не искам нефрит — Бартлет искаше да си погледне часовника, но не го направи, а само отпи от бирата си. — Следващото?
— Следващото: Обади се Клиф Берски и помоли за услуга.
— Каза ли му да си гледа работата?
Тя се изсмя. Клиф Берски беше главен изпълнителен директор на техния клон на „Фърст сентръл“ в Ню Йорк. Изключително добросъвестен, педантичен и докарваше Бартлет до лудост с неговите изисквания за перфектна документация.
— Той моли, ако сделката на „Струан“ пробие, да прекараме нашите облигации през… — тя направи справка в бележника си — чрез „Белгиум“ и „Фар ийст бенк“ тука.
— Защо през тях?
— Не знам. Проверявам ги. Имаме уговорка да се видим и да шитнем по нещо с местния изпълнителен директор в осем. „Фърст сентръл“ току-що е купила неговата банка и има клонове тук, в Сингапур, в Токио.
— Ще работим с него, Кейси.
— Разбира се. Искаш ли да вечеряме? Можем да слезем до „Ескофайър“ или да се качим до „Севън дрегънс“, а може би да се поразходим по „Нейтън роуд“ за малко китайска храна. Някъде наблизо. Метеорологът каза, че се очаква още дъжд.
— Благодаря, но не тази вечер. Отивам до Хонконг.
— О? Къ… — Кейси спря. — Хубаво. Кога тръгваш?
— Ами сега. Не бързай. — Бартлет видя на лицето й същата онази непринудена усмивка докато погледът й се плъзгаше надолу по списъка, но беше сигурен, че е разбрала къде ще ходи и внезапно изпадна в ярост. Запази спокойствие.
— Какво друго имаш?
— Нищо, което да не може да чака — каза тя по същия приятен начин. — Имам една ранна среща с капитан Джанели във връзка с пътуването ти до Тайпей. Канцеларията на Армстронг изпрати документацията, като временно отменя конфискацията, спирането на скандала. Всичко, което трябва да направиш, е да подпишеш бланката, с което се съгласяваш да се върнеш в Хонконг. Пиша вторник на нея. Добре ли е така?
— Разбира се. Четвъртък е началото на атаката.
Тя се изправи.
— Това е за тази вечер, Линк. Ще се свържа с банкера и с другите.
Тя си изпи мартинито и сложи чашата обратно на огледалния шкаф.
— Не тази вратовръзка, Линк! Синята ще отива повече. Ще се видим на закуска.
Тя му изпрати обичайната си въздушна целувка и излезе с познатото — „Сладки сънища, Линк“.
„Защо, по дяволите, съм толкова смахната? — промърмори силно и ядосано тя. — Кейси нищо не значи. Кучи син.“
Без да осъзнава какво точно прави той беше смачкал празната бирена кутия.
„Кучи син. А сега какво? Да забравя ли или да продължа или какво?“
Кейси вървеше по коридора към своята стая и кипеше. „Залагам си живота, че той ще излиза с онази проклета скитница. Трябваше да я удавя докато имах тази възможност.“
Тогава забеляза, че нощният Сонг е отворил вратата й заради нея и я държи с усмивка, която изтълкува като самодоволна.
— Разкарай се оттука! — изръмжа тя, преди да успее да се спре, после затръшна вратата, хвърли хартиите и бележника си на леглото, готова да заплаче. „Не бива да плачеш — заповяда си тя. — Нито един проклет мъж в никакъв случай няма да те кара да страдаш. В никакъв случай.“ Тя се втренчи в пръстите си, които трепереха.
— О-о, по дяволите всички мъже!
— Извинете ме, ваше превъзходителство, търсят ви по телефона.
— Благодаря, Джон. — Сър Джефри Алисън се обърна с гръб към Дънрос и останалите. — Бихте ли ме извинили за момент, господа?