Тя го наблюдаваше, а на лицето й имаше усмивка, която той не успя да разбере.
— Какво има?
— Мислех си какъв късмет съм имала, че те срещнах.
— Винаги ли правиш комплименти на мъжете?
— Не, само на онези, които ми харесват, а те се срещат толкова рядко, колкото коса от феникс или сърце от дракон. Още пастет?
— Благодаря, малко. Ти не ядеш.
— Пазя се за вечеря. Трябва да спазвам диетата си — аз не съм като теб.
— Аз работя денем. Когато мога играя тенис, голф. А ти?
— Играя малко тенис. Ходя много пеша, но все още вземам уроци по голф.
„Да, полагам големи усилия да съм най-добрата във всичко, което правя и съм най-добрата за теб, Линк Бартлет.“ В тениса беше много добра, а и голф играеше прилично, защото Куилън настоя да се научи, тъй като той ги обичаше.
— Гладен ли си?
— Умирам от глад.
— Ти каза, че искаш китайска храна, нали? Това ли искаш наистина?
Той повдигна рамене.
— За мен няма значение. Каквото искаш ти.
— Сигурен ли си?
— С положителност. Защо, какво би искала ти?
— Ела.
Той я последва. Тя отвори вратата на трапезарията. Масата беше изящно подредена за двама. Цветя и бутилка „Вердичио“ в лед.
— Линк, отдавна за никого не съм готвила. Но сготвих за теб вечеря по италиански. Прясна пица aglio e olio — чесън и олио, телешко — piccata, зелена салата, еспресо и бренди. Как ти се струва? Ще са ми необходими само двадесет минути, а ти можеш да прочетеш вестника докато чакаш. После можем да оставим всичко на амата като се върне и да отидем да танцуваме или да покараме. Какво ще кажеш?
— Обичам италианската кухня, Орланда.
За момент се замисли на кого беше казал, че любимата му кухня е италианската. На Кейси или на Орланда?
48
Брайън Куок трепна и се събуди. Беше сънувал кошмар, после се събуди, но все още някак си в дълбоката тъмна бездна на съня. Сърцето му подскачаше, мислите му бяха объркани и нямаше никаква разлика между съня и будното състояние. Обзе го паника. Осъзна, че е гол и все още в същата топла тъмнина на килията. Спомни си кой е и къде е.
„Трябва да са ме упоили — помисли той. Устата му беше пресъхнала, главата го болеше. Отново легна на хлъзгавия матрак и се опита да събере мислите си. Смътно си спомни, че беше в канцеларията на Армстронг, а преди това с Крос обсъждаха 16/2 и след това просто се събуди в тази тъмнина, опипвайки стените, за да се ориентира. Чувстваше, че са близо, отпъждаше ужаса от факта, че е предаден и беззащитен в недрата на полицията в една кутийка без прозорци. После изтощителен сън и събуждане и сърдити гласове — дали не сънува това — и после пак сън… не, първо ядене, не яде ли най-напред… да, помия, която те нарекоха вечеря и студен чай…
Хайде, мисли! Важно е да мислиш и да запомниш… Да, спомням си беше противно задушено и студен чай след това, по-късно закуска. Яйца. Дали яйцата бяха най-напред или пък задушеното… да, всеки път светваше за момент докато ядях — точно колкото да се нахраня… не, светлините угасваха и аз всеки път си дояждах в мрак. Спомням си, че си дояждах в мрак и че мразех да ям на тъмно и след това се изпикавах в кофата в тъмнината, връщах се на матрака и отново лягах.
От кога съм тук?“
Той уморено провиси краката си от леглото и залитна към една стена, всичко го болеше. Трябваше да направи гимнастика, да се раздвижи, да се проясни мозъкът му и да е готов за разпита. Не, те няма да го сломят. Той е силен и подготвен и познава някои от уловките.
„Кой ме предаде?“
Усилието да реши това беше твърде голямо за него затова събра сила и направи няколко немощни клякания. Чу глухи стъпки, които приближаваха. Бързешком стигна до леглото и легна, преструвайки се, че спи и сърцето му се сви докато сдържаше страха си. Стъпките спряха. Внезапно едно резе издрънча и се отвори. В килията влезе сноп светлина и една едва различима ръка постави долу метална чиния и метална чаша.
— Изяж си закуската и побързай — каза гласът на кантонезки. — Скоро ще те извикат за нов разпит.
— Слушай, искам… — извика Брайън Куок, но люкът вече беше затворен с щракане и той остана сам в тъмнината с ехото на своите думи.