— Съгласен съм. — Армстронг допи бирата си. — Искаш ли още едно?
Смит кимна.
— Добре. Барман. Смяташ, че има връзка между Джон Чен и Хамингбърд Санг? — Той си спомни Санг, богатия корабен магнат, който според мълвата е отвлечен преди шест години и се усмихна недоверчиво. — За Бога не съм мислил за него от години.
— Аз също. Случаите не си приличат, а ние сложихме неговите похитители в пандиза за двадесет години и те ще изгният там, без да разберем, че вероятно има връзка. — Смит повдигна рамене. — Дайан Чен трябва да е ненавиждала Джон, а в отговор той я е ненавиждал — всички го знаят. Същото е и с Хамингбърд. — Той се засмя. — Другият прякор на Хамингбърд, в търговията така да се каже, е Ноузи-ноузи.
Армстронг изсумтя. Той разтърка очи, за да отпъди умората.
— Може би си заслужава да се срещне човек със съпругата на Джон Чен — Барбара. Щях да направя това утре, но… е, сигурно си заслужава.
— Вече си уредих среща. А първо отивам до Ша Чин. Може би тамошните нещастници са пропуснали нещо в дъжда.
— Добра идея. — Армстронг с тревога гледаше как Змията отпива от уискито си.
— Какво си намислил? — попита той, като знаеше, че има нещо.
Смит го погледна в очите.
— Има доста неща, които не са ми ясни в това отвличане. Защо например беше предложена такава голяма награда от Хай Дрегън за пленяването на Джон — жив или мъртъв, любопитно нали?
— Попитай ги.
— Трябва. Попитах един, който познава един от тях. — Змията вдигна рамене. — Нищо. Абсолютно нищо — той се поколеба. — Ще трябва отново да поизровим миналото на Джон.
Армстронг усети как го прониза студ.
— Добра идея.
— Знаеш ли, че Мери го е познавала? Във военнопленническия лагер в Стенли?
— Да. — Армстронг пийна малко бира, но не усети вкуса й.
— Тя може да ни даде насока. Ако Джон е бил, да кажем, свързан с черния пазар в лагера. — Светлосините му очи задържаха светлосините очи на Армстронг. — Може да си струва да се попита.
— Ще помисля за това. Да. Ще помисля за това. — Големият мъж не хранеше лоши чувства към Змията. Ако беше на негово място щеше да направи същото. Вълците бяха много опасни и първата вълна на терор вече заливаше китайското общество. „Колко ли още хора знаят за Мери и Джон Чен? — запита се той. — Или за 40 000, които още изгарят чекмеджето на бюрото ми, изгарят душата ми.“ — Това беше много отдавна.
— Да.
Армстронг надигна бирата си.
— Имаш ли си „приятели“, които да ти помагат?
— Нека само да кажем, че се дават много значителни награди, бързам да добавя с благодарност, от нашето комарджийско братство. — Сардоничната усмивка изчезна от лицето на Смит. И шеговитостта. — Трябва да хванем онези мръсни Вълци много бързо или те наистина ще разстроят нашите планове.
49
Фор Фингър Уу беше на високата кърма на моторизираната джонка, която се поклащаше сред лекото вълнение на мястото на срещата, доста навътре в морето. Всички светлини бяха загасени.
— Слушай, вълчо лайно, — изсъска той на Смолпокс Кин, който лежеше треперейки на палубата в краката му, обезумял от болка, с ръце привързани към тялото му и тежки вериги. — Искам да знам кой още е във вашата гадна банда и от къде взе монетата, половината от монетата. — Отговор не последва. — Разбуди мръсника.
Гудуедър Пуун услужливо изля още една кофа морска вода върху проснатия младеж. Когато и от това нямаше полза, той се наведе с ножа си. Смолпокс Кин веднага изскимтя и излезе от вцепенението.
— Какво, какво е това, Господи? — изпищя той. — Повече не… какво е това, какво искаш?
Фор Фингър Уу повтори онова, което беше казал. Младежът изписка отново, когато Гудуедър Пуун го бодна.