— Търпение, Гудуедър Пуун. Скоро ще раз… — Той спря. Двамата мъже съсредоточиха поглед върху същата точка в тъмнината. Един малък слабо осветен товарен кораб току-що започна да се вижда. След миг две светлини проблеснаха на върха на мачтата му. Уу веднага отиде на командния пост и изпрати отговор. Корабът отвърна.
— Добре — щастливо каза Уу, святкайки в знак на потвърждение. Екипажът на палубата също беше видял светлините. Един изтича долу, за да доведе останалите моряци, а другите застанаха на бойните си позиции. Очите на Уу попаднаха на Смолпокс Кин. — Първо него — каза той с неприязън. — Доведете сина ми тук.
Пол Чой едва опипваше пътя си по палубата. С благодарност гълташе чистия въздух, вонята, която идваше от долните палуби надделяваше. Изкатери се по пътеката, водеща към кърмата. Когато видя червената мръсотия по палубата и лицето на Смолпокс, стомахът му отново се разбунтува и той още веднъж повърна през борда.
Фор Фингър Уу каза:
— Дай ръка на Гудуедър Пуун.
— Какво?
— Ушите ти с повърнато ли са пълни? — изкрещя старецът. — Дай му ръка.
Изплашен Пол Чой се олюля към стария моряк, а кормчията гледаше с интерес.
— Какво искаш… какво искаш да направя?
— Вземи му краката!
Пол Чой се опита да овладее желанието си да повърне. Затвори очи. Ноздрите му бяха пълни с миризмата на повръщано и кръв. Наведе се, взе краката и част от тежката верига и се олюля почти падайки. Гудуедър Пуун носеше основната част от теглото, а и с лекота можеше сам да го носи. Пол Чой също, ако беше необходимо. Той без усилие постави Смолпокс Кин върху перилата.
— Задръж го там! — по предварително споразумение с Фор Фингър старият моряк отстъпи назад, като остави Пол Чой да задържи изпадналия в безсъзнание, с осакатено лице и тежко тяло Кин.
— Пусни го през борда! — нареди Уу.
— Но, татко… моля те… той е… той не е мъ… не е мъртъв още. Мо…
— Пусни го през борда!
Извън себе си от страх и отвращение Пол Чой се опита да изтегли тялото на борда, но вятърът изрева, наклони джонката и последният от Бившите вълци се прекатури в морето и потъна без следа. Пол Чой безпомощно се втренчи във вълните. Видя, че по ризата и ръцете му има кръв.
— Тука! — с пресипнал глас Уу подаде на сина си бутилка. В нея имаше уиски, качествено уиски. Пол Чой малко се задави, но стомахът му задържа напитката. Уу се обърна към капитанския мостик, помаха на кормчията в посока на кораба, регулаторът беше отворен за пълен напред. Пол Чой почти падна, но успя да сграбчи парапета и се задържа на краката си, неподготвен за неочаквания рев и рязко увеличената скорост. Погледна баща си. Старецът беше до румпела, Гудуедър Пуун наблизо, и двамата се взираха в мрака. Виждаше малкия кораб и стомахът му отново се разбърка, мразеше баща си, гадно му беше, че е на борда, въвлечен в нещо, което очевидно е контрабанда.
„Каквото и да е направил този нещастен кучи син — помисли си той разярен — не заслужава да вземаш закона в свои ръце. Трябваше да бъде предаден на полицията, за да го обесят или тикнат в затвора или каквото и да е.“
Уу почувства очите му върху себе си и хвърли поглед назад. Лицето му не се промени.
— Ела — нареди той, а ръката му без палец мушкаше перилото пред него. — Застани тук.
Пол Чой вдървено се подчини. Беше много по-висок от баща си и Гудуедър Пуун, но изглеждаше като сламка в сравнение с всеки от тях.
Джонката вървеше бързо през мрака, морето и нощта бяха черни. Съвсем слаба лунна светлина проникваше през надвисналите облаци. Скоро се доближиха до кърмовата част на съда и до щирборда. Той беше малък, бавен и доста стар и тромаво се накланяше от вълните.
— Това е крайбрежен кораб — обясни Гудуедър Пуун, — наричаме ги тай-траулер. Има дузини мръсници във всички азиатски води. Те са въшките на моретата, Доходоносни Чой, с екипажи от отрепки и капитани — отрепки. Повечето правят курсове до Банкок, Сингапур, Манила, Хонконг и навсякъде, закъдето има товар. Този е от Банкок. — Изкашля се и се изплю, с което още веднъж отврати младежа. — Не бих искал да пътувам на някоя от онези смрадливи пачаври. Т…
Той спря. Имаше още един кратък проблясващ сигнал. Уу му отговори, тогава всички на палубата видяха плискането и как нещо тежко падна през борда. Фор Фингър Уу изкомандва „всички машини стоп“. Внезапната тишина беше оглушителна. Джонката се движеше леко и се отклоняваше от посоката докато намаляваше.