Да.
Но някой е предал и това не съм аз. А има и «Севрин».“
Дънрос се огледа. Барът все още беше почти празен. Малка, приятна и удобна зала с тъмнозелени кожени кресла и стари лакирани дъбови маси, а по стените бяха наредени картини на Куанс. Всички бяха репродукции. Повечето от оригиналите бяха в Грейт хаус, а някои — по коридорите на банките „Виктория“ и „Блекс“. Няколко бяха частно притежание някъде другаде. Той се облегна назад. Точно над главата му имаше портрет на момиче-хакло от онези в лодките, с русо момче в прегръдките й, чиято коса беше на опашка. Предполагаше се, че Куанс е нарисувал това за подарък за рождения ден на Дърк Струан — момичето на картината е Мей-мей Т’Чънг, а детето в прегръдките й вероятно е техният син Дънкън.
Очите му погледнаха отсреща към портретите на Дърк и неговия доведен брат Роб, до картина на американския търговец Джеф Купър и пейзажи на Пийк от 1841 г. Какво ли би казал Дърк, ако сега можеше да види творението, си — процъфтяващо, разрастващо се и обновяващо се, все още в центъра на света, в центъра на Азия, който е единственият свят.
— Още едно, тай-пан?
— Не, благодаря, Фенг — каза той на китайския барман. Само „Перие“, ако обичаш.
Наблизо имаше телефон.
— Спешъл интелиджънс — каза женски глас.
— Групов отговорник Куок, моля.
— Един момент, сър.
Докато Дънрос чакаше, се опита да реши за Жак. „Невъзможно — помисли си той с болка — не и без помощ. Изпращането му във Франция, за да вземе Сюзан и Аврил го изолира за седмица и нещо. Вероятно ще поговоря със Съндърс, може би те вече знаят. Всемогъщи Боже, ако А. М. Г. не беше написал «Р», щях да отида директно при Крос. Възможно ли е той да е Артър?“
Спомни си за Филби от Форин офис, възмутен, че един англичанин от тези среди, на такъв висок и отговорен пост можеше да е предател. А също и другите двама, Бърджис и Маклийн. И Блейк. „До каква степен да вярва на А. М. Г.? Бедният. До каква степен да вярва на Джейми Кърк?“
— Кой търси групов отговорник Куок, моля? — запита по телефона мъжки глас.
— Мистър Дънрос от „Струан“.
— Един момент. — Кратко изчакване, а после мъжки глас, който той веднага позна.
— Добър вечер, тай-пан. Робърт Армстронг е… съжалявам, но Брайън не е тук. Нещо важно ли беше?
— Не. Имахме среща да пийнем по нещо, а той закъснява.
— О, не е споменавал такова нещо. Той обикновено казва. Кога се уговорихте?
— Тази сутрин. Той ми се обади, за да ми каже за Джон Чен. Има ли нещо ново за онези мръсници?
— Не. Съжалявам. Брайън трябваше да пътува извън града, внезапно пътуване, нали знаете.
— Да, разбира се. Ако говорите с него, кажете му, че ще се видим в неделя на катеренето на върха, ако не може по-рано.
— Все още ли имате намерение да ходите в Тайпей?
— Да. Заедно с Бартлет. В неделя. Ще се върнем във вторник. Чувам, че можем да използваме самолета му.
— Да. Моля, опитайте се да се върнете във вторник.
— Ако не и по-рано.
— Нещо, което мога да направя за вас?
— Нищо, благодаря, Робърт.
— Тай-пан, ние имаме още един обезпокоителен удар тука в Хонконг. Нищо страшно, но внимавайте със Съндърс до утре.
— Разбира се. Брайън каза същото. И Роджър. Благодаря, Робърт. Лека нощ. — Дънрос затвори телефона. Беше забравил, че има бодигард от СИ, който го следваше. „Изобщо не го забелязах. А сега какво да правя с него? Съвсем сигурно ще ми пречи при Фор Фингър.“
— Ще се върна след малко — каза той.
— Добре, тай-пан.
Дънрос излезе навън и отиде до мъжката тоалетна, наблюдавайки, без да бъде забелязан. Никой не го проследи. Когато приключи, влезе в шумния, претъпкан мецанин. Пресече надолу по главното стълбище, за да си купи вечерен вестник. Навсякъде имаше тълпи от хора. Като се връщаше се загледа в един невзрачен, очилат китаец, който го наблюдаваше над някакво списание. Дънрос се поколеба, върна се във фоайето и видя, че очите го следят. Доволен, той се качи нагоре по претъпканите стълби.
— О, здравей, Марлоу — каза той, като почти се блъсна в него.