— О, здравейте, тай-пан.
Дънрос веднага забеляза голямата умора по лицето на другия мъж.
— Какво има? — попита, усещайки бедата.
— О, нищо… абсолютно нищо.
— Има нещо — усмихна се любезно Дънрос. Питър Марлоу се поколеба.
— Ами, ами Фльор — и той му разказа за нея. Дънрос беше много загрижен.
— Старият Тулей е добър лекар, това все пак е нещо. — Той разказа на Марлоу как ги натъпка него, Бартлет и Кейси с антибиотици. — А ти добре ли си?
— Леко неразположение. За около месец няма да има основания за безпокойство. — Питър Марлоу му предаде онова, което Тулей му каза за хепатита. — Това не ме тревожи, а Фльор и бебето, те са ми грижата.
— Имате ли бавачка?
— О, да. И хотелът е чудесен, камериерите са много енергични.
— Имаш ли време да пийнем?
— Не, благодаря, по-добре е да се връщам. Бавачката не е… няма стая за нея, затова стои само за часове. Ще трябва да се отбия до частната болница само да проверя как е.
— Е, тогава друг път. Моля те, поздрави жена си. Как върви изследователската работа?
— Благодаря, чудесно.
— Колко от нашите скелети примами навън от Хонконг yan!
— Много. Но всички те са добре. — Питър Марлоу леко се усмихна. — Дърк Струан беше един страшен човек. Всички казват, че си приличате и се надяват да надвиете Горнт и да победите отново.
Дънрос го погледна със симпатия.
— Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса за Чанги? — видя сянката, която премина през състареното му лице.
— Ами, зависи.
— Робин Грей каза, че в лагера си бил черноборсаджия заедно с един американец. Ефрейтор.
Последва дълга пауза, но лицето на Питър Марлоу не се промени.
— Бях търговец, мистър Дънрос или по-точно — преводач на мой приятел, който беше търговец. Той беше американски ефрейтор. Спаси ми живота и живота на моите приятели. Бяхме четирима: майор, полковник от въздушните сили, един плантатор на каучук и аз. Спаси и десетки други. Казваше се Кинг и наистина беше крал, крал на Чанги в известен смисъл. — И отново лека усмивка. — Търговията беше в разрез с японския и лагерния закон.
— Ти каза японски, а не ян. Това е интересно. След всичките онези ужаси в Чанги не ги ли презираш?
Питър Марлоу поклати глава.
— Не презирам никого. Дори Грей. Това, че съзнавам, че съм жив отнема всичките ми сили и поглъща цялото ми съзнание. Лека нощ. — Той се обърна, за да си тръгне.
— А, Питър и едно последно нещо — каза Дънрос бързо, вземайки решение. — Би ли искал да отидеш на състезанията в събота? В моята ложа? Ще има някои интересни хора… ако изследваш Хонконг би било от полза?
— Благодаря. Много ви благодаря, но Доналд Макбрайд вече ме покани. Въпреки това бих искал да намина на чашка, ако ми бъде възможно. Някакъв напредък с книгата?
— Моля?
— Книгата за историята на „Струан“, онази, която ще ми позволите да прочета.
— О, да, разбира се. Преписват я — каза Дънрос. — Изглежда има само едно копие. Ще бъдеш ли търпелив?
— Разбира се. Благодаря.
— Предай най-добрите ми пожелания на Фльор. — Дънрос го проследи с поглед, доволен, че Марлоу е схванал разликата между търговец и черноборсаджия. Погледът му падна върху китаеца от СИ, който все още го наблюдаваше над списанието. Тръгна бавно обратно към бара сякаш потънал в мисли. Когато влезе вътре, той се обърна към бармана:
— Фенг, долу на стълбите има един гаден журналист, когото не искам да видя.
Барманът веднага отвори плота на тезгяха.
— За мен е удоволствие, тай-пан — каза той усмихвайки се, като изобщо не повярва на извинението. Клиентите му често използваха служебния изход зад бара, обикновено, за да избягнат някоя жена отвън. Каква ли мръсница искаше да избегне тай-панът сега — запита се той озадачен, наблюдавайки го да оставя щедър бакшиш и да бърза навън през изхода.
Щом се озова навън в страничната уличка, Дънрос зави бързо зад ъгъла, взе едно такси и се сви на задната седалка.
— Абърдийн — нареди той и даде указания на кантонезки.
— Ай-ай-ай, като стрела, тай-пан — каза шофьорът оживявайки се, защото го беше познал. — Мога ли да попитам какви са изгледите за събота? Ще вали или няма да вали?
— Никакъв дъжд, ей богу.
— Еееий, а победителят на калта?