— Въпрос на виждане, Линк. От това място, което е едно от най-хубавите, за да откупиш момиче, трябва да платиш 80 хонконгски долара на час, около 16 щатски долара.
— Това не е много — каза разсеяно той.
— Не е много за милионер, скъпи. Но за хилядите тука 80 хонконгски долара трябва да стигнат на едно семейство за седмица.
Бартлет я гледаше, желаеше я, доволен, че не трябва да я откупува. Глупости, това би било ужасно. „Дали? — запита се той. — Това поне би струвало няколко долара, после «чао» и отново продължаваш. Това ли е, което искам?“
— Какво? — попита тя.
— Просто си мислех колко гаден живот водят тези момичета.
— О, не е гаден, изобщо не е гаден. Това вероятно са най-хубавите години в техния живот, със сигурност това е времето, когато носят всичко, което е хубаво, ухажват ги и ги търсят. Каква друга работа могат да си намерят без сериозно образование? Секретарска, ако имат късмет, в противен случай — във фабриката — от дванадесет до четиринадесет часа на ден за 10 хонконгски долара. Трябва да отидеш в някой фабрика, Линк, за да видиш условията. Ще те заведа. Моля те, а? Трябва да видиш как работят хората и тогава ще ни разбереш. За мен е удоволствие да съм твой гид. Сега, когато оставаш, трябва да знаеш всичко, Линк, да опиташ всичко. О, не, те си мислят, че са щастливи. Поне кратко време от живота си живеят добре, хранят се добре и много се смеят.
— Никакви сълзи?
— Винаги има сълзи. Но сълзите са начин на живот за едно момиче.
— Не и за теб.
Тя въздъхна и сложи ръката си върху неговата.
— Аз съм си получила дела. Но ти ме караш да забравя всичките сълзи, които съм изплакала. — Внезапно избухна смях, който ги накара да вдигнат погледи. Шест момичета бяха надвиснали над четиримата японски бизнесмени. Масата им беше отрупана с напитки, а пристигаха и още. — Толкова съм щастлива, че не трябва да… не трябва да обслужвам японците — каза просто тя. — Благославям съдбата си за това. Но те много харчат, Линк, много повече от другите туристи. Харчат дори повече от шанхайците, затова получават най-доброто обслужване, въпреки, че ги мразят, а те знаят, че са мразени. Не се тревожат, че с парите си не купуват нищо друго, освен лъжи. И го знаят, те са умни, много умни. Разбира се имат различно отношение към чукането и към дамите на нощта, различно от останалите хора. — Отново избухна смях. — Китайците ги наричат lang syin gou fei в „Мандарин“, което буквално означава — „вълче сърце“, „кучешки дроб“, т.е. хора без съвест.
Той се намръщи.
— В това няма смисъл.
— Напротив! Виждаш, че китайците готвят и ядат всяка част от рибата, птицата или животното, с изключение на вълчето сърце и кучешкия дроб. Това са единствените неща, които не могат да бъдат приготвени вкусно, винаги вонят каквото и да правиш с тях. — Тя отново погледна другата маса. — За китайците, японците са хора lang syin gou fei. Също и парите. Парите също нямат съвест. — Тя се усмихна загадъчно и отпи от ликьора си. — В днешно време много мама-сан или собственици предварително дават пари на някое момиче да научи японски. За да забавляваш, трябва да можеш да общуваш, не е ли така?
Още едно ято момичета мина край тях и тя забеляза, че изгледаха Бартлет и нея подозрително. Орланда знаеше, че я презират, защото е евроазиатка и с quai loh клиент. Те се присъединиха към другата маса. Барът се изпълваше.
— Коя искаш? — попита тя.
— Какво?
Орланда се засмя на интереса му.
— Хайде, Линк Бартлет, видях те да си въртиш очите. То…
— Стига, Орланда! — в гласа му се появи острота. — В това място не е възможно да не гледаш.
— Разбира се, точно затова го предложих — тя се насилваше да се усмихва постоянно, реакциите й бяха много бързи и отново го докосна. — Избрах това място за теб, за да се порадват очите ти. — Тя щракна с пръсти. Салонният управител светкавично дойде, коленичейки вежливо край ниската им маса. — Дай ми картата си — каза повелително на шанхайски, почти болна от мрачно предчувствие, което съвършено прикриваше.
Мъжът веднага показа нещо, което приличаше на театрален афиш.
— Остави ми светлинката си. Ще те повикам, когато ми потрябваш.
Мъжът си отиде. Премести се по-наблизо. Сега краката им се докосваха. Линк сложи ръка на рамото й. Тя насочи светлинката към афиша. Имаше снимки, портрети на двайсет или трийсет момичета. Под всяко имаше редици с китайски знаци. — Не всички тези момичета са тук тази вечер, но ако видиш онази, която ти харесва веднага ще я доведем.