— Чувствайте се като у дома си, тай-пан — каза Голдтут на перфектен английски. Имаше степен бакалавър от Лондонския университет и пожела да остане в Англия. Но Фор Фингър Уу му нареди да се върне у дома. Беше любезен, тих и внимателен мъж и Дънрос го харесваше.
— Благодаря.
Върху лакираната маса имаше пресен чай, уиски и чаши, бренди и бутилирана вода. Дънрос внимателно се огледа. Каютата беше спретната и осветена с ненатрапчива светлина, чиста, мека и скъпа. От едно малко радио звучеше хубава музика. Това трябва да е флагманът на Голдтут — помисли си той — хем се забавлява, хем е на пост.
Не беше нужно да пита къде го отвежда Голдтут. Наля си малко бренди и добави газирана вода. Нямаше лед. Никога не използваше лед в Азия.
— За Бога — измърмори внезапно той, като си спомни какво каза Питър Марлоу за вероятността от инфекциозен хепатит. Петдесет-шейсет души са заплашени от това, независимо дали го знаят или не. Горнт също е един от тях. Да, но този мръсник има телосложение на секира за месо. Мръсникът дори не се е докоснал до фалитите. Какво да прави с него?
В каютата е прохладно и приятно, небето тъмно. Мина една огромна джонка, която пухтеше и той се облегна назад, наслаждавайки се на напрежението, което го обхвана, на предчувствието. Сърцето му биеше равномерно. Отпи от брендито, изчакваше спокоен.
Страната на сампана се отърка в друг сампан. Той съсредоточи слуха си. Боси крака ходеха по кораба. Два чифта ходила, единият пъргав, другият — не.
— Я гледай, тай-пан! — каза Фор Фингър като се усмихна с беззъбата си усмивка. Той бързо се наведе под балдахина и седна. — Как ти добре? — каза той на ужасен английски.
— Чудесно, а ти? — Дънрос се загледа в него, опитвайки се да прикрие удивлението си. Фор Фингър Уу беше облечен в хубав костюм с чиста бяла риза и ярка безвкусна вратовръзка. Беше с обувки и чорапи. Последният път, когато Дънрос го видя облечен така беше нощта на пожара и единственият път години преди това на великолепната сватба на Шити Т’Чънг. Приближиха се и други крака. Пол Чой неловко седна.
— Добър вечер, сър. Аз съм Пол Чой.
— Добре ли сте? — попита той, усещайки голямото му неудобство и страх.
— Разбира се, благодаря, сър.
Дънрос се намръщи.
— Е, това е удоволствие. Сега за чичо ти ли работиш? — попита, поддържайки преструвката, че той и Фор Фингър Уу са се договорили за това. Беше чул за успешния му удар на стоковата борса от негов стар приятел Суржани.
— Не, сър. Работя в „Ротуел-Горнт“. Започнах само преди няколко дни. Тук съм, за да превеждам… ако имате нужда от мен. — Пол Чой се обърна към баща си и му обясни какво беше казал.
Фор Фингър кимна.
— Бренди?
— Имам, благодаря. — Дънрос вдигна чашата си. — Добре виждаш, айейа — очакваше старецът да продължи на хакло. Присъствието на Пол Чой увеличи предпазливостта на Дънрос.
Старият моряк бъбреше незначителни неща и пиеше уиски. На Пол Чой не му беше предложено нищо за пиене, нито пък той си сипа. Седеше в сянката, слушаше изплашен и не знаеше какво да очаква. Баща му го накара да се закълне, че ще пази тайна с клетви, от които косата се изправяше.
Накрая Уу се отказа да чака тай-пана да заговори и започна на хакло.
— Нашите семейства са приятели от много години — каза той като говореше бавно и внимателно, защото знаеше, че Дънрос не владееше хакло перфектно. — От много, много години.
— Да. „Сийбърн Уу“ и „Струан“ са като братя — отвърна предпазливо тай-панът.
Фор Фингър измърмори.
— Настоящето е като миналото, а миналото е настояще. Айейа?
— Старият сляп Тунг казва, че миналото и бъдещето са едно и също. Айейа?
— Какво означава за тай-пана на „Ноубъл хаус“ името У Куок?
Стомахът на Дънрос се сви.
— Той е твоят прадядо, айейа? Твоят именит предшественик. Син и главен адмирал на дори по-именития морски върховен началник на армията У Фанг Чой, чието знаме „Сребърният лотос“ се вя над цели четири морета.
— Единственият! — Фор Фингър се наведе по-близо и предпазливостта на Дънрос се удвои.