— Да — каза Горнт премигвайки. Той се наведе напред, за да си вземе нова цигара, а зад бюрото левият му крак натисна един скрит бутон на пода. — Да оставим всичко за втор…
И интеркомът щракна:
— Извинете, господин Горнт, желаете ли да отложа съвещанието на управителния съвет? — попита секретарката му.
— Не — каза Горнт, — да изчакат.
— Да, сър. Госпожица Рамос е тук. Можете ли да й отделите няколко минути?
Горнт се престори на изненадан:
— Един момент — Той погледна към Бартлет. — Приключихме ли?
— Да — Бартлет веднага се изправи. — Твърдо във вторник. А дотогава нека оставим нещата да се избистрят. — Той тръгна към вратата, но Горнт го спря.
— Един момент, господин Бартлет — после каза в интеркома: — Кажете й да влезе. — Той изключи уредбата и се изправи. — Радвам се, че проведохме този разговор.
Вратата се отвори и в кабинета влезе момиче. Беше двадесет и пет годишна и зашеметяваща, с къса черна коса и маслинени очи. Очевидно бе евроазиатка, облечена небрежно с плътно прилепнали, избелени американски джинси и риза.
— Здравей, Куилън — каза тя с лек американски акцент, а усмивката й като че ли затопли стаята. — Извинете, че ви прекъсвам, но току-що се върнах от Банкок и исках просто да се обадя.
— Радвам се, че го правиш, Орланда. — Горнт се усмихна към Бартлет, който бе втренчил поглед в нея. — Това е Линк Бартлет от Америка. Орланда Рамос.
— Здравейте — каза Бартлет.
— Здрасти… а, Линк Бартлет? Американският милионер оръжейник? — каза тя и се засмя.
— Какво?
— О, не гледайте така стреснато, господин Бартлет. Всички вече знаят — Хонконг е просто едно село.
— Кажете ми сериозно — откъде научихте?
— Прочетох го в сутрешния вестник.
— Не е възможно! Та това стана едва в 5:30 сутринта.
— Пишеше го във „Фай Пао“ — експресът — в колонката за новините от последния момент, в девет часа. Това е китайски вестник, а китайците знаят всичко, което става тук. Не се притеснявайте, английските вестници ще го публикуват едва в следобедните си издания, но не се изненадвайте, ако привечер журналистите чакат пред вратата ви.
— Благодаря.
„Последното нещо, което искам, е проклетата преса да тръгне по петите ми“ — помисли си кисело Бартлет.
— Не се безпокойте, няма да ви моля за интервю, въпреки че съм независима журналистка и работя за китайската преса. Наистина съм много дискретна — каза тя. — Нали, Куилън?
— Абсолютно. Гарантирам за това — каза Горнт. — На Орланда може да се разчита изцяло.
— Разбира се, ако ми предложите да взема интервю от вас, ще приема. Утре?
— Ще помисля по този въпрос.
— Обещавам, да ви представя в най-благоприятна светлина!
— Китайците наистина ли знаят всичко, което става тук?
— Разбира се — каза тя, без да се замисли. — Но quai loh, чужденците, не четат китайските вестници, с изключение на шепа стари китайски вълци… като Куилън.
— И Специалното разузнаване, Специалният отдел, както и цялата полиция — рече Горнт.
— И Йан Дънрос — добави тя, докосвайки зъбите си с връхчето на езика.
— Толкова ли е хитър? — попита Бартлет.
— О, да. В жилите му тече кръвта на Дявола Струан.
— Не разбирам.
— Ще разберете, ако останете малко по-дълго тук.
Бартлет се замисли върху това и се намръщи:
— И вие ли знаехте за оръжието, господин Горнт?
— Само това, че полицията е заловила контрабандно оръжие на борда на „частния самолет на американския милионер, който кацна снощи.“ Тази сутрин го пишеше в китайския вестник, който обикновено чета. „Синг пао“. — Усмивката на Горнт бе язвителна. — Това е „Таймс“ на кантонезки. И там го пишеше в колонката за горещите новини. Но, за разлика от Орланда, аз съм изненадан от факта, че журналистите от английската преса още не са ви пипнали. Тук в Хонконг те са много усърдни. По-усърдни, отколкото ги изкарва Орланда.
Бартлет долови парфюма й, но продължи да настоява:
— Изненадан съм, че не ми казахте, когато аз споменах, господин Горнт.
— А трябваше ли? Какво общо има оръжието с плановете ни за бъдещо сътрудничество? — Горнт се изкиска. — Ако се случи най-лошото, Орланда и аз ще ви посещаваме в затвора.