— Добре дошъл на борда на „Сий уич“, мистър Бартлет. Добър вечер, Орланда — каза Горнт с усмивка. Беше на щурвала и даде знак на моряка, който освободи яхтата от пристана. — Радвам се, че прие поканата ми за вечеря, мистър Бартлет.
— Не знаех, бях вечерял вече, когато Орланда ми каза преди половин час… хей, това е страхотна яхта!
Горнт включи двигателя на заден ход.
— Преди час и аз не знаех. Предположих, че никога не си виждал пристанището нощем и реших, че ще е приятно. Има две неща, за които искам лично да разговарям с теб и помолих Орланда да те покани.
— Надявам се, не е било проблем да дойдете на Каулуун Сайд.
— Не, Линк. Често посрещам гости тук. — Горнт се усмихна, мислейки за Орланда и всички други гости, които бе посрещал. Той умело излезе в открито море и пое курс на запад.
Яхтата беше седемдесет фута дълга, стегната, елегантна, блестяща и се управляваше като моторница. Те застанаха на мостика. Горнт носеше обикновени моряшки дрехи, светла куртка и смешна островърха спортна шапка с емблемата на яхтклуба. Дрехите и ниско подстриганата, прошарена брада му стояха много добре. Леко се полюляваше, следвайки движението на яхтата, чувстваше се у дома си.
Бартлет също беше с обикновена спортна фланелка и маратонки. Орланда стоеше до него и той усещаше присъствието й, независимо, че не се докосваха. Тя беше с тъмен вечерен костюм и шал, за да я пази от вятъра. Стоеше, пазейки равновесие. Вятърът развяваше косите й, беше съвсем малка до него без токчетата.
Той погледна назад към пристанището с фериботи, малки лодки, океански параходи и огромния самолетоносач, залян от светлина със смело веещо се знаме. Чу се звук от излитащ самолет.
Бартлет не виждаше аерогарата и самолета си, но знаеше, къде е паркиран. Този следобед го посети с полицейско разрешение, за да провери и вземе някои книжа и провизии.
Орланда се докосваше от време на време до него и той я поглеждаше. Тя отвръщаше на усмивката му.
— Страхотно, нали?
Тя кимна, щастлива. Нямаше защо да отговаря. И двамата знаеха.
— Наистина е — каза Горнт, мислейки, че Бартлет говори на него. — Прекрасно е да си в морето вечер, водач на собствен кораб. Ще плуваме на запад, после около Хонконг три — четвърти час. — Той кимна на капитана, който стоеше наблизо, мълчалив нисък шанхаец с бели, колосани панталони.
— Shey-shey, благодаря — отвърна капитанът и пое руля. Горнт посочи към столовете в задната част на палубата.
— Заповядайте, моля. Изглеждаш чудесно, Орланда.
— Благодаря.
— Не ти ли е студено?
— О не, Куилън, благодаря.
Стюард с ливрея се качи, носейки табла с топли и студени сандвичи. В кофичка с лед до масата имаше отворена бутилка вино, четири чаши, две кутии американска бира и няколко безалкохолни напитки.
— Какво ще пиеш? — попита Горнт. — Виното е „Фраскати“, но чух, че предпочиташ студена бира?
— За начало „Фраскати“ — бира по-късно, ако може?
— Орланда?
— Вино, Куилън — знаеше, че той много добре помни предпочитанието й към това вино.
„Трябва да съм много умна тази вечер — помисли тя, — много силна, много умна и много хитра.“ Веднага се съгласи с предложението на Горнт, защото също обичаше морето вечер, а ресторантът беше любимият й, въпреки, че би предпочела да е сама с Бартлет.
„Но това беше ясна заповед… Не. Не беше заповед, беше молба. Куилън е на моя страна. В този случай аз и той имаме еднаква цел: Линк. О, колко ми е хубаво с Линк.“
Когато го погледна видя, че той наблюдава Горнт. Сърцето й се разтуптя. Тези мъже са като матадори тази вечер. „Зная, че Куилън още ме желае, независимо какво говори.“ Тя му се усмихна и повтори.
— За мен вино, моля.
Палубата беше осветена комфортно и интимно. Стюардът им наля.
— Това е много хубаво вино, деликатно, сухо и примамливо. — Бартлет отвори пликчето, което носеше със себе си. — Има стар американски обичай, да занесеш подарък, когато за първи път отиваш в някой дом — мисля, че това също е дом. — Той постави бутилката на масата.
— Колко любезно… — Горнт спря. Внимателно взе бутилката и я погледна, после се изправи и я разгледа на светлината. Върна се и седна. — Това не е подарък Бартлет, това е магия в бутилка. Мислех, че очите ме лъжат. — Беше „Шато Марго“, едно от чудесните марки бордо. — Никога не съм пил от ’49. Много благодаря.