Бартлет остави тишината да тегне известно време, после се обади.
— Разбира се.
— Не ми ли вярваш?
Линк се засмя. Беше хубав смях.
— По дяволите, Куилън, това е Хонконг! За мен тук всичко е толкова неясно. Не зная дали Пок Лиу Чау е име на ресторант, част от Хонконг или е в комунистически Китай. — Той отпиваше с удоволствие от виното. — Колкото до Орланда, тя е великолепна и няма защо да се тревожиш. Разбрах за какво говориш.
— Дано не съм ти досадил с всичко това.
Бартлет поклати глава.
— Радвам се, че говорихме. — Той се поколеба, след това реши да отговори със същата откровеност. — Тя ми каза за детето.
— Да.
— Защо се намръщи?
— Само съм изненадан, че го е направила. Орланда сигурно много те харесва.
Бартлет почувства силата на очите му, усети ревността му.
— Надявам се да е така. Тя каза, че си много добър с нея, след раздялата. И с родителите й също.
— Те са добри хора. Трудно е в Азия да отгледаш пет деца, да ги отгледаш добре, искам да кажа. Нашата политика винаги е била да помагаме на семействата, където можем. За пръв път видях Орланда, когато беше на десет години, на конни състезания в Шанхай. В онези дни при такова събитие, всички се обличаха в най-хубавите си дрехи и се разхождаха около хиподрума. Това беше първото й официално излизане. Баща й беше менажер на корабната ни дивизия — добър човек, Едуардо Рамос, съпругата му е чиста шанхайка. Но Орланда… — Горнт въздъхна. — Орланда беше най-хубавото момиче, което някога бях виждал. Беше в бяла рокля… не си спомням да съм я виждал след това докато не завърши училище. Тогава беше почти на осемнадесет години, влюбих се до полуда. — Горнт вдигна очите си към него. — Не мога да ти опиша, колко щастлив бях с нея през всичките тези години. — Погледът му се промени. — Каза ли ти, че пребих човека, който я прелъсти.
— Да.
— Така. Тогава знаеш всичко. Само исках да изложа трите си становища.
Бартлет неусетно почувства топлина към другия мъж.
— Много съм ти признателен. — Той се наведе напред и взе чашата с виното. — Защо не направим така. Ела във вторник и всички дългове и приятелства се зачеркват и започваме на чисто. Всички.
— Междувременно на чия страна си? — попита Горнт усмихнат.
— За удар, с теб сто процента! — веднага отговори Бартлет. — За оставането на „Пар-Кон“ в Азия… аз съм по средата. Ще почакам победителя. Клоня към теб, надявам се да си ти, но ще чакам.
— Двете положения не са ли еднакви?
— Не. Аз отдавна определих основните правила за удара. Казах, че операцията е еднократна и ходът е мат. — Бартлет се усмихна. — Разбира се, Куилън, за удара съм с теб сто процента — не ти ли дадох двата милиона без печат, без документ, само едно стискане на ръцете?
След малка пауза, Горнт каза:
— В Хонконг, понякога това е по-ценно. Нямам точните цифри, но на книга сме някъде между 24 и 30 ХК милиона напред.
Бартлет вдигна чаша.
— Алилуя! Но, междувременно, какво ще кажеш за ръководенето на банката? Как ще ни се отрази?
Горнт се намръщи.
— Не мисля, че ще се отрази. Нашият пазар е много непостоянен, но „Блекс“ и „Виктория“ са солидни, непоклатими. Правителството трябва да ги подкрепи. Говори се, че губернаторът ще обяви понеделник за официален празник, банките ще останат затворени, докато се налага — докато се осигури наличност, за да се върне доверието на вложителите. Междувременно, ще изгорят много и много ще бъдат изправени до стената, но това не трябва да засяга плановете ни.
— Кога започваш да купуваш обратно?
— Зависи от това, кога ще направиш дъмпинг на „Струан“.
— Какво ще кажеш, понеделник по обяд? Това ти осигурява достатъчно време преди затварянето — на теб и твоите доверени кандидати за купуване, след като изтече информацията и акциите паднат още малко.
— Превъзходно. Китайците много вярват на слухове, така че пазарът лесно може да отиде от бум на дъното и обратното. По обяд е о’кей. Това в Тайпей ли ще го направиш?
— Да.
— Ще искам да го потвърдиш с телекс.
— Кейси ще го направи.
— Тя знае ли?
— Да. Сега знае. Колко процента са ти необходими, за да установиш контрол?