„Кой американец? — питаше се Съндърс — дали срещата е с Артър или с някой друг? И още, капитан Суслов толкова ли е честен, колкото се правеше? Кой американец? Бартлет, Чолок, Банастазио или кой? Питър Марлоу, известният със своите странни теории писател?
Може би Бартлет или Чолок са направили контакт с Центъра през юни в Москва, когато бяха там, със или без участие на Питър Марлоу, който също беше там по време на абсолютно секретната среща на чуждите агенти.
Дали не е Роузмънт? Или Ланган? Двамата биха били перфектни.
Толкова много неща, над които да се чудиш.
Като това за четвъртия човек? Който е над Филби? Къде ще отведе тази нишка? При перовете на Бурк? Може би до някой замък или дворец?
Коя е тази мистериозна мисис Гресенхоф, която прие второто обаждане на Киърнън и после изчезна, като дим небесен?
И тези проклети папки на А. М. Г.? И проклетият Дънрос, който се прави на толкова умен…“
Наближаваше полунощ. Дънрос и Кейси продължаваха да седят един до друг в остъклената, издадена напред част на „Голдън фери“. Фериботът уверено зави и се насочи към пристанище Каулуун Сайд. Беше хубава нощ, нищо че облаците се движеха ниско. Брезентовата, предпазваща от вятъра, преграда беше спусната и гледката беше приказна, приятен солен бриз влизаше през един от отворените прозорци.
— Отново ли ще вали? — попита тя, прекъсвайки приятната тишина.
— Да. Но се надявам проливният дъжд да падне късно утре следобед.
— Вие с вашите състезания! Толкова ли са важни?
— О, да, за цял Хонконг. За мен — и да и не.
— Ще заложа цялото си състояние на твоята Ноубъл Стар.
— Аз не бих го направил — каза той — винаги трябва да се ограничаваш в залагането.
Кейси го погледна.
— Ти не го правиш понякога.
— Понякога не можеш — каза той с усмивка.
Небрежно взе ръката й в своята. Контактът достави удоволствие и на двамата. Това беше първото им докосване. През целия път от хотел „Мандарин“ до „Голдън фери“ на Кейси й се искаше да го хване за ръка. Но се овладя и сега, когато той го направи тя инстинктивно се приближи по-близко до него.
— Кейси, ти не довърши историята с Джордж Тофър — уволни ли го?
— Не, не го направих, не както мислех да го направя. Когато спечелихме контрола, аз влязох в неговата заседателна зала. Той, разбира се, беше готов за връзване, но вече бях наясно, че не е героят, за когото се представяше. Развя пред лицето ми едно от моите писма за парите, които ми дължи и изкрещя, че никога няма да си ги получа, никога. — Тя сви рамене. — Не ги получих, но му взех компанията.
— Какво стана с него?
— Още се мотае наоколо, още мами някого. Хайде да не говорим за него, получавам разстройство.
Той се засмя.
— Забрави го! Страхотна вечер, нали?
— Да.
Вечеряха в „Дрегън рум“ отгоре на хотела — небостъргач.
Шатобриан, няколко тънки, като лист, препечени филийки, салата и за десерт крем брули. Пиха „Шато Лафит“.
— Ознаменуване? — попита тя.
— Само благодарности за „Фърст сентръл Ню Йорк бенк.“
— О, Йан! Съгласиха ли се?
— Муртаг се съгласи да опита.
Отне им само няколко минути да уточнят условията, базирани на съгласието на банката да финансира, така както Кейси беше изложила, 120 процента от стойността на корабите, 50 милиона оборотни фондове.
— Всичко гарантирано с твои лични гаранции? — запита Муртаг.
— Да — каза той, — залагайки своето бъдеще и бъдещето на семейството си.
— Ние, а аз предполагам, че с успешното ръководене на „Струан“, ще успеете да реализирате печалба, така че нашите пари са осигурени и… но мистър Дънрос, трябва да го пазим в абсолютна тайна. Междувременно, аз ще се свържа със Стари приятели от колежа. — Муртаг се мъчеше да прикрие нервността си.
— Моля, направете го, мистър Муртаг. Най-добрите връзки, които можете да използвате. Какво ще кажете, да присъствате на надбягванията утре? Съжалявам, не мога да ви поканя на обяда, даже съм надхвърлил бройката, но ето вземете пропуск, ако сте свободен ще гледаме заедно състезанието след 2.30 часа.