Тя се засмя и сянката от лицето й изчезна.
— Зависи, нали?
— Да, зависи! — Той я гледаше със спокойната си ведра усмивка. И двамата го мислеха: от кого, и кога, и къде, и момента, и обстоятелствата и желанието, а точна сега би било фантастично.
Той протегна чашата си и докосна нейната.
— Наздраве за вторник.
Тя се усмихна и вдигна своята, сърцето й заби по-бързо.
— Да.
— Всичко може да почака дотогава. Нали така?
— Да. Да, надявам се, Йан.
— Добре, аз трябва да тръгвам.
— Прекарах чудесно.
— Аз също.
— Благодаря, че ме покани. Утре… — Тя спря, виждайки, че Найттайм Гап идва забързан към тях.
— Извинявай, тай-пан, на телефона.
— О, благодаря. Идвам веднага. — Дънрос въздъхна. — Няма спокойствие за грешниците! Кейси, ще тръгваме ли?
— Разбира се. — Тя също се изправи, обзета от тъжна и сладка болка. — Ще се погрижа за чека!
— Благодаря, вече е уредено. Ще изпратят сметката в офиса. — Дънрос остави бакшиш на масата и я поведе към асансьора. За секунда се изкуши да се качи с нея, само за да ги накара да си чешат езиците. Но не трябваше да дърпа опашката на дявола, точно сега, когато има толкова много дяволи около себе си. — Лека нощ, Кейси, довиждане до утре и не забравяй коктейла между 7.30 и 9.00 часа. Поздрави Линк! — Той махна с ръка и тръгна към рецепцията.
Тя гледаше след него, висок, внушителен и спокоен. Вратата на асансьора се затвори.
„Ако не беше Хонконг нямаше да избягаш, не тази вечер, Йан Дънрос. О не, тази вечер щяхме да правим любов с теб.“
Дънрос спря на рецепцията и вдигна слушалката.
— Хелоу, Дънрос слуша.
— Тай-пан?
— О хелоу, Лим — беше икономът му. — Какво има?
— Току-що звъня Тип Ток-тох, сър. — Помоли да те намеря и каза, ако обичаш да му се обадиш. Каза, че може да звъниш по всяко време преди два часа или след седем сутринта.
— Благодаря, друго има ли?
— Мисис Клаудия звъня в осем и каза, че е настанила вашия гост… — последва шумолене на хартия… — мис Гресенхоф в хотела и срещата за 11.00 е потвърдена.
— Добре. Следващото?
— Мисис се обади от Лондон — там всичко е наред. Доктор Симсън…
— А! Лекарят на Кейти. Остави ли телефон? — Лим му го продиктува, той го записа. — Нещо друго?
— Не, тай-пан.
— Ейдриън върна ли се?
— Върна се около 7.00 часа за няколко минути с млад господин и пак излезе.
— Господинът Мартин Хейпли ли беше?
— Да.
— Благодаря, Лим. Ще се обадя на Тип Ток и после се прибирам.
Той затвори телефона. Отиде до кабината, която не беше далеч от рецепцията. Влезе и набра номера на Тип Ток.
— Уеиий?
— Добър вечер — Дънрос е на телефона.
— А, тай-пан! Само за момент. — Чу приглушени гласове.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Имам много неприятни новини.
— О?
— Да. Изглежда вашите полицаи още веднъж са като с кучешки дроб и вълчо сърце. Арестували са много добър ваш приятел, Брайън Куок. Той…
— Брайън Куок? — Дънрос ахна. — Но защо?
— Разбрах, че е бил обвинен като китайски шпионин…
— Невъзможно!
— Съгласен съм. Смешно! Председателят Мао няма нужда от капиталисти да шпионират за него. Трябва да бъде пуснат веднага, също така ако желае да напусне Хонконг, да не му се пречи. Да му се разреши да го направи и да замине, където поиска… веднага!
Дънрос се опитваше да застави мозъка си да работи. Щом Тип Ток казва, че Брайън Куок трябва да бъде пуснат веднага и да му бъде разрешено да напусне Хонконг, значи е китайски шпионин, един от техните шпиони и това е невъзможно, невъзможно, невъзможно.
— Не зная какво да кажа!
— Трябва да отбележа, че Стари приятели не биха могли да очакват подкрепа от Стари приятели, когато полицията им прави такива грешки. Айейа?
— Съгласен съм. — „Боже всемогъщи, те искат да разменят Брайън за парите“! — Аз ще… аз ще говоря с властите утре сутринта…
— Може би ще опитате да направите нещо още тази вечер.
— Много е късно да безпокоя губернатора, но… — Изведнъж се сети за Армстронг и Съндърс и сърцето му подскочи. — Ще опитам. Веднага ще опитам. Сигурен съм, че е грешка, мистър Тип. Да. Трябва да е грешка. При всички положения сигурен съм, губернаторът ще помогне. И полицията. А молбата на „Виктория“ за прословутите пари?