Банастазио мина през митническата проверка, в едната си ръка носеше скъп сак от крокодилска кожа, в другата държеше плик с напитки от безмитния магазин, на рамото му висеше фотоапарат.
— Добре изглежда — отбеляза Съндърс. — Грижи се за себе си.
Банастазио потъна в тълпата. Крос натисна уоки-токито.
— Видяхте ли го? — попита той.
— Да, сър — чу се незабавен отговор.
— Ще контролирам на тази честота. Продължавай да ме информираш.
— Да, сър.
Крос се обърна към Съндърс.
— Няма да имаме проблеми със следенето.
— Не. Радвам се, че го видях. Обичам, когато съм видял враговете си на живо.
— Той враг ли е?
— Мистър Роузмънт мисли така. Ти не мислиш ли?
— Сигурен съм, че е мошеник — имах предвид, че едва ли е замесен в шпионаж.
Съндърс въздъхна.
— Провери ли микрофоните?
— Да.
Късно снощи екип от СИ отиде в „Хилтън“ и монтира подслушватели в спалнята на Банастазио, монтираха в офиса и в апартамента на фотографа Нгъ, Вии Сии Нгъ.
Чакаха търпеливо. Уоки-токито изсъска и пропука леко. След малко Съндърс попита разсеяно:
— Какво ще правим с другия?
— Кой? Куок?
— Да. Колко време, мислиш ще отнеме?
— Няма да е много.
— Кога ще го вкараш в червената стая?
— Вероятно по обяд. Може и по-рано, ако е готов?
— Армстронг ли ще води разпита?
— Да.
— Робърт го бива. Държа се много добре на „Иванов“.
— Моля да ме предупреждавате при такива операции, това все пак е мой район?
— Разбира се, Роджър. Беше внезапно решение на Лондон.
— Какъв е поводът за събирането в неделя?
— Министърът е изпратил специални инструкции. — Съндърс се намръщи. — Нямаме много време? От досието на Куок се вижда, че е от големите асове. Бил е великолепно внедрен, за да остане толкова дълго и така вътре в нещата.
— О да. Но, съм абсолютно сигурен, че ще проговори. След като направихме стаята, сам я изпробвах няколко пъти. Издържах вътре най-много до пет минути и всеки път се чувствах, като пребито псе — правих го преди монтирането на дезориентиращите предмети. Сигурен съм, че няма да имаме проблеми. — Крос изгаси фаса си. — Много ефикасно, патент на КГБ.
— Жалко, че ползваме такива методи. Много противно. Отвратително наистина. Предпочитах го по време на… дори тогава, мисля, че нашата професия никога не е била чиста.
— Искаше да кажеш по време на войната?
— Да. Трябва да призная, тогава го предпочитах. Нямаше го лицемерието на някои от лидерите ни сега — или медиите. Всички разбираха, че сме във война. Но сега, когато съществуването ни е застрашено трябва. — Съндърс спря и посочи. — Виж, Роджър, това не е ли Роузмънт?
Американецът стоеше с още един мъж до изхода.
— Да, той е. Този с него е Ланган. От ФБР. Миналата вечер се съгласих да си сътрудничим в този случай, въпреки че ми се иска тези проклетници от ЦРУ да ни оставят на мира.
— Да. Наистина стават много досадни.
Крос взе уоки-токито и тръгна напред.
— Стенли, нали се разбрахме с теб миналата вечер, следенето да е наша грижа, а вие да поемете хотела. Така ли беше?
— Разбира се, Родж. Добро утро, мистър Съндърс. — Лицето му бе напрегнато. Той представи Ланган, който също бе стегнат. — Не се месим, Родж, независимо, че този негодник е американец. Не за това сме тук. Изпращам Ед.
— О?
— Да — каза Ланган. Беше уморен и мрачен, като Роузмънт. — Заради фотокопията, Родж. И хартиите с Томас К. К. Лин. Трябва да ги занесе лично в Бюрото за разследване. Прочетох част от тях на шефа. Хвръкнаха му чивиите, щеше да се пукне по шевовете.
— Представям си.
— Ще намериш на бюрото си официално искане за оригиналите и…
— Никакъв шанс — отвори Съндърс вместо Крос. Ланган сви рамене.
— Искането е на бюрото ти, Родж. Щом наистина ни трябват, шефовете ти и при Господ да са, ще ти изпратят заповед. По-добре да тръгвам. Слушай, Родж, не можем да изразим, колко сме ти благодарни за сведенията. Длъжници сме ти. Тези копелета…